Алистър Маклейн - Устата на гроба

Настъпи тишина, която се нарушаваше само от тихото боботене на двигателя на „Файъркрест“. Макар и обърнат с гръб, знаех, че всички очи са насочени в нас. Точно това исках — всички очи да гледат в нас. Чичо Артър направи крачка към мен и изсъска с тревога в гласа:

— Да не си полудял, Калвърт? Ще те убие като нищо. Не виждаш ли, че е техен човек?

В кафявите очи светеше ужас. Това бяха очите на човек, който вижда, че настъпва краят на света му. Пръстът й се махна от спусъка, ръката бавно се отвори и пистолетът падна на палубата с трясък, който изкънтя в цялата пещера и сигурно можеше да се чуе и в излизащите от нея тунели. Хванах лявата й ръка и казах:

— Изглежда, че мисис Скурас няма да може да се справи. Боя се, че ще трябва да намерите някой друг, който…

Шарлот извика от болка, тъй като краката и се удариха в прага на вратата, а може би и аз я издърпах и блъснах твърде силно в кабината, но нямах друг избор и не желаех да рискувам. Вътре Хъчинсън я пое преди да падне и бързо приклекна заедно с нея. Аз я последвах и плонжирах през вратата като играч на ръгби от националния отбор, но въпреки цялата ми пъргавина чичо Артър ме превари. Невероятно чувство за самосъхранение! Докато падах, успях да сграбча мегафона, който предварително беше оставен на удобно място.

— Никой да не стреля! — Механично увеличеният глас кънтеше във всяко кътче на пещерата и сякаш се отразяваше от каменните лица на мъжете на брега. — Само един изстрел и всички ще умрете. Зад вас има картечница, която ви е взела на мушка. Просто се обърнете, но бавно, много бавно, и ще се уверите.

Леко се надигнах, хвърлих предпазлив поглед през прозореца на кабината и се изправих. Излязох и взех автомата.

Това обаче беше съвсем ненужно, като много други неща, които бях вършил. Ако имаше нещо, от което пещерата страдаше в момента, то беше излишъкът от автомати. Виждах дванайсет на брой в дванайсет от най-здравите ръце, които някога бяха попадали пред очите ми. Дванайсетте мъже стояха в полукръг покрай свода на пещерата. Едри, неподвижни и решителни мъже, в облекло със защитен цвят, плетени вълнени шапки и ботуши. Ръцете и лицата им бяха почернени. Очите им пробляскваха като на участници в естрадна трупа, маскирани като негри, само че това беше единственият естраден елемент в ситуацията.

— Спуснете ръце до тялото си и пуснете оръжието. — Заповедта дойде от една фигура в средата на групата, фигура по нищо неразличима от останалите. — Внимателно. Много внимателно. Бавно пуснете оръжието. Хората ми са професионални командоси. Стрелят само по подозрение и не раняват, а убиват.

Повярваха му. И аз му повярвах. Всички пуснаха оръжията и се изправиха, без да мърдат.

— Поставете ръце на тила си.

Те направиха каквото им бе наредено. Само Лаворски не помръдна. Вече не се усмихваше. Хич не му беше до смях.

Мъжете наистина бяха професионалисти. Никой не каза нищо. Просто най-близкият до Лаворски командос безшумно пристъпи към него както си беше с висящ на гърдите автомат. Стори ми се, че прикладът не помръдна на повече от десет сантиметра. Когато Лаворски успя да се изправи, долната част на лицето му беше плувнала в кръв и му липсваха няколко зъба. Сега вече вдигна ръце на тила си.

— Мистър Калвърт? — запита офицерът.

— Аз съм — отвърнах.

— Капитан Роли, сър. Командоси от Кралската морска пехота.

— Как е замъкът, капитане?

— В наши ръце.

— Ами „Шангрила“?

— В наши ръце.

— Затворниците?

— Изпратил съм двама души, сър.

Обърнах се към Имри:

— Колко души е охраната?

Той се изплю и не отговори. Командосът, който се беше занимал с Лаворски, направи крачка към него с вдигнат автомат. Имри бързо каза:

— Двама.

— Стигат ли само двамата, които си изпратил, капитане? — попитах аз.

— Надявам се, че охраната им няма да е толкова глупава, та да оказва съпротива, сър.

Още не беше свършил и откъм каменните стълби долетяха звуци от автоматична стрелба.

— Вече нямат шанс да поумнеят. Той се обърна към един от командосите, който носеше на рамо брезентова торба: — Робинсън. Качи се горе и отвори вратата към избите. Сержант Евънс, подредете ги до стената в две редици. Едните прави, другите седнали.

Сержант Евънс го направи за секунди. Сега вече нямаше опасност от кръстосай огън, ние слязохме от яхтата и аз представих чичо Артър с всичките му звания и титли на капитан Роли. Капитан Роли му отдаде чест по всички правила на играта, а чичо Артър пое нещата в свои ръце.