Алистър Маклейн - Устата на гроба

Трябваше да разбера, и то веднага. На „Файъркрест“ използувах само две кислородни бутилки и от стоте им атмосфери налягане не беше останало много. Теленото въже потръпна, кошът тръгна нагоре. От него висеше друго въже, с което водолазите го направляваха, за да не се заплете в мачтите. Внимателно се извъртях и през един открехнат люк влязох във вътрешността на кораба.

Докоснах някакви кабели и въздухопровод и бързо си дръпнах ръцете. Долу вдясно мърдаше друга светлина. Идваше от шлема на още един водолаз, който се намираше в хранилището на кораба.

Бяха изнолзували резач за подводно рязане, за да го отворят. На едната стена зееше правоъгълен отвор горе-долу метър на два.

Приближих се до отвора и надзърнах вътре. Там имаше втора лампа. Видях подредените покрай стените сандъци със злато. От всичките сто и шейсет сандъка бяха останали около шейсет.

Нещо леко ми докосна ръката. Водолазът дърпаше някакво найлоново въже и искаше да го върже за дръжката на един сандък. Бързо издърпах ръката си встрани.

Той беше с гръб към мен и продължаваше да се опитва да завърже въжето. Най-после успя, изправи се и извади нож. Зачудих се за какво ли му беше.

Много скоро разбрах. Ножът беше за мене. Вероятно ме беше забелязал, докато връзваше сандъка, или беше усетил подръпването на въжето, когато то се закачи в ръката ми. Не бих казал, че се втурна към мен, защото тежководолазният костюм спъваше движенията му и ги правеше като на забавен кадър.

Но все пак се движеше доста бързо за уморения ми мозък. Вече беше на около метър от мен, а аз продължавах да стоя като торба цимент. Ножът не беше кой знае колко дълъг, но той го държеше с палец върху острието — така както правят най-големите злодеи, замислящи убийство. Виждах лицето му съвсем ясно. Един господ знаеше за какво му беше ножът. Нямаше нужда от нож, за да се справи с мен, дори и с двама като мен.

Защото това беше Куин.

Гледах го като парализиран. Гледах го, за да видя дали няма да натисне с брада бутона за връзка с повърхността. Само че той не го направи. Куин нямаше нужда от помощ, и сам щеше да се справи. Вместо това устните му се разтегнаха в усмивка от предвкусваната наслада. Едва ли виждаше лицето ми през маската, но не се съмнявах, че добре знаеше кой стои пред него. Изражението му беше като на човек, изпаднал в религиозен екстаз. Той приклекна, наведе се напред и изнесе назад дясната си ръка с ножа.

Трансът ми премина. С левия крак се отблъснах назад от отвора на хранилището, видях маркуча за въздух на Куин, който се люлееше над главата ми, сграбчих го и го дръпнах с всичка сила, за да наруша равновесието му. В същия миг остра пареща болка премина от долната част на ребрата до дясното ми рамо. Дясната ми ръка рязко отскочи и аз паднах на пода на трюма. Куин изведнъж изчезна, не защото бях замаян, а защото го закри облак въздушни мехурчета. Въздухопроводите за тежководолази са доста здрави, но са безпомощни пред остри като бръснач ножове в ръцете на силни мъже. Без да иска, Куин беше прерязал собствения си въздухопровод.

Сега вече нищо не можеше да го спаси. При това голямо налягане костюмът му сигурно вече се пълнеше с вода и го притискаше към дъното. Без да мисля, пристъпих напред и омотах краката му с остатъците от висящия тръбопровод, така че ако го откриеха, да си помислят, че се е заплел, опитал се е да се освободи и по погрешка е срязал маркуча. Не чувствувах никакви угризения — този човек беше психопат, убиващ за удоволствие, пък и трябваше да мисля за живите. За онези там долу, в избите на Дъб Сгир, които също можеха да умрат. Оставих го да се мята в агония и се притаих в горната част на трюма.

Двамата от палубата се спуснаха надолу и щом ме отминаха, се промъкнах през люка, открих теленото въже и тръгнах нагоре. Бях прекарал долу по-малко от десет минути, така че когато дълбокомерът ми показа дълбочина четири метра, спрях за триминутна декомпресия. Куин сигурно вече бе труп.

Направих точно както Хъчинсън ме бе посъветвал и се оставих на течението до „Файъркрест“. Сега вече нямаше защо да бързам. Открих яхтата без особени трудности и Хъчинсън ми помогна да се измъкна от водата.

— Не можеш да си представиш как се радвам да те видя отново, братко — каза той. — Насмалко да пукна от притеснение. Как мина?

— Добре. Дори имаме време. Още пет-шест часа.

— Отивам да вдигна котвата.

След три минути потеглихме, а малко по-късно вече се намирахме почти в средата на Бюл нан Уам с курс север-североизток срещу започващия прилив. Седях в осветения салон и се опитвах да поставя парче марля върху разреза, който започваше от най-долното ребро и стигаше до дясното ми рамо, когато чух, че Хъчинсън превключи на автопилот. След малко влезе при мен. Не можех да видя лицето му зад буйната брада, но той изведнъж спря като закован и тихо попита: