Алистър Маклейн - Устата на гроба

— Ще те убият! — Тя стана, премести се на леглото, очите й блестяха от уплаха. — Моля те, Филип! Недей! Ще те убият, казвам ти. Умолявам те, не го прави! — Май беше съвсем сигурна, че ще ме убият.

— Трябва, Шарлот. Няма друг начин.

— Моля те! — Кафявите очи бяха пълни с непролети сълзи. Направо не можех да повярвам. — Моля те, Филип. Заради мен.

— Не. — Една сълза падна в ъгъла на устата ми. Имаше вкус на морска вода. — Всичко друго, но не и това.

Тя бавно се изправи и отпусна ръце, а по скулите и се стичаха сълзи. Погледна ме и глухо каза:

— Това е най-лудият план, който съм чувала в живота си. После се обърна и излезе от стаята, като не забрави да загаси лампата.

Лежах и се взирах в мрака. В думите й имаше смисъл. Мислех си, че това наистина беше най-лудият план, за който бях чувал в живота си. Радвах се, че няма да ми се наложи да го използувам.

— Оставете ме да спя — казах, без да отварям очи. — Умрял съм.

— Хайде, ставай. — Някаква ръка, подобна на багер, ме разтърси за втори път. — Ставай!

— Господи! — отворих едно око аз. — Колко е часът?

— Малко след обяд. Не можех да те оставя да спиш повече.

— Обяд?! Нали казах да ме събудят в пет. Знаеш ли…

— Ела да видиш.

Той тръгна към прозореца, аз спуснах неустойчивите си крака от леглото и го последвах. Все едно, че някой ме беше оперирал и беше извадил всичките им кости. Чувствувах се ужасно. Хъчинсън кимна към прозореца:

— Какво ще кажеш?

Взрях се в матовосивия свят навън и казах сприхаво:

— Какво искаш да видя в тази проклета мъгла?

— Мъглата.

— Нали я виждам — отвърнах глупаво. — Мъгла.

— Прогнозата за времето в два часа сутринта — каза Хъчинсън с вид на човек, полагащ усилия да бъде търпелив. — Казаха, че мъглата щяла да се вдигне в ранните утринни часове. Само че не се вдигна.

Но пък мъглата в мозъка ми започна да се вдига. Изругах и посегнах към най-сухия от костюмите си. Беше влажен и лепкав, но съзнанието ми бе заето с други неща. „Нантвил“ беше потопен в понеделник през нощта, но те едва ли бяха успели да извадят нещо от него, било същата нощ, било във вторник през нощта, защото времето тогава беше достатъчно лошо дори и в закрития залив на Торбей, а какво оставаше за Бюл нан Уам. Само че сигурно бяха почнали от снощи, защото в Дъб Сгир лодката за водолазите я нямаше, а според собствениците на „Нантвил“ хранилището на кораба не било от най-модерните и с подходящо оборудване отварянето му не би отнело повече от няколко часа. А Лаворски и приятелите му без съмнение притежаваха нужното оборудване. Но пък бях сигурен, че през остатъка от нощта дори и да бяха работили непрекъснато с по трима души под водата, пак не биха могли да извадят осемнайсетте тона златни кюлчета от трюма. Все пак, преди чичо Артър да ме вземе при себе си, бях работил на спасителен кораб и разбирах от подобни неща. Щеше да им е необходима още една нощ, защото не смееха да работят през деня. Но сега в тази мъгла като нищо можеше да работят и през деня. Все едно че някой им подаряваше още една нощ.

— Събуди чичо Артър и му кажи, че тръгваме.

— Той също ще иска да дойде.

— Ще трябва да остане. Много добре му е известно, че трябва да остане. Бюл нан Уам, само това му кажи.

— Значи не Дъб Сгир? Не отиваме там, така ли?

— Чудесно знаеш, че не можем да отидем преди полунощ.

— Забравил бях — бавно отвърна Хъчинсън. — Не можем да отидем преди полунощ.

За разлика от друг път, сега Бюл нан Уам не потвърждаваше страховитата си репутация. Беше времето между прилива и отлива и имаше не много силно югозападно вълнение. Минахме през Балара към крайната северна точка на източния бряг на Дъб Сгир и после свърнахме на юг като се движехме едва-едва в мъглата. Бяхме включили подводния байпасен изпускателен колектор и бумтенето на дизела почти не се чуваше, дори и в кабината на щурвала, макар че вратите бяха отворени. Имахме си причини да ги държим отворени.

Вече бяхме прекосили почти половината от учудващо тихия участък до Бюл нан Уам, който бяхме забелязали с Уилямс от хеликоптера. Според мен Хъчинсън за пръв път малко се притесняваше. Досега изобщо не бе поглеждал през прозореца, а управляваше яхтата само по карта и ехолот.

— Сигурен ли си, че става въпрос за този шлейф на четирийсет метра дълбочина, Калвърт?

— Трябва да е той. Виж как върви дъното. Отначало е равно, но дълбочината е двайсетина метра и при отлив мачтите на потъналия кораб може да се показват над водата. После до четирийсет метра е нещо като скала и изведнъж хлътва рязко до сто метра дълбочина, което е достатъчно за потопяването на кораб. Само че за такива дълбочини е необходимо специално водолазно оборудване.