Алистър Маклейн - Устата на гроба

— Какво се е случило, Калвърт?

— Куин. Срещнах го в хранилището на „Нантвил“.

Той се приближи и мълчаливо ми помогна да поставя марлята. Едва след това добави:

— Значи Куин е мъртъв. — Дори не беше въпрос.

— Куин е мъртъв. Сам си преряза маркуча за въздух.

Разказах му какво се е случило и той не каза нищо. През целия път до Крейгмор почти не се обади. Знаех, че не ми вярва. Никога нямаше да повярва.

Нито пък чичо Артър. И той не повярва. Но реакцията му беше съвсем различна — той светна от удоволствие. Чичо Артър, макар и благ на вид, беше абсолютно безжалостен. В този случай той дори си приписа половината от заслугите за елиминирането на Куин.

— Преди по-малко от двайсет и четири часа — обяви той, докато си пиехме чая, — наредих на Калвърт да издири и унищожи този човек, независимо от използуваните средства. Признавам, не допусках, че това ще стане по такъв начин. Чиста работа, момчето ми. Много чиста.

Само Шарлот Скурас ми повярва. Не зная защо. Стоях и гледах да не пъшкам, за да не развалям представата и за смелите държавни агенти, а тя ми свали превръзката и с ловки движения постави нова. През това време и разказах какво се е случило и видях, че ми повярва, без да ме пита нищо. Благодарих и — за превръзката и вярата, а тя се усмихна.

Шест часа по-късно — двайсет минути преди единайсет вечерта, когато трябваше да тръгваме с „Файъркрест“ — тя вече не се усмихваше. Гледаше ме като жена, която знае, че нейната няма да я бъде и не можех да кажа, че погледът й беше особено обичлив.

— Съжалявам, Шарлот — казах. Наистина съжалявам, но няма да стане. Няма да те вземем и това е. — Тя беше облечена в тъмня три четвърти панталони и тъмна блуза, като човек, който твърдо е решил да ни придружава на тази среднощна екскурзия. — Не отиваме на пикник. Не помниш ли какво каза тази сутрин? Че ще има стрелба. Да не мислиш, че искам да те видя убита?

— Ще стоя вътре — молеше се тя. — Няма да се показвам изобщо. Моля те, Филип, нека дойда.

— Не.

— Нали каза, че си готов да направиш всичко за мен?

— Не изопачавай думите ми. Исках да кажа всичко, за да ти помогна. А не да ти навредя. Точно на теб не бих искал да се случи нищо лошо.

— Точно на мен? Толкова ли много ме цениш?

Аз кимнах.

— Толкова ли много знача за теб?

Кимнах пак. Тя ме гледа дълго с широко отворени очи, без да казва нищо. Само устните и беззвучно мърдаха. После пристъпи, обви ръце около врата ми и се опита да го строши. Или поне така ми се стори, тъй като той още ме болеше от първата ми среща с мъртвия Куин. А всъщност тя се беше вкопчила в мене като в човек, когото няма да види вече никога. Какво ли, ако имаше ясновидска дарба и виждаше как мътните води на Дъб Сгир носят тялото на стария Калвърт? Представих си гледката и тя никак не ми се понрави. Вече започвах да се задушавам — но тя ме пусна и почти ме избута от стаята. После се прибра и заключи вратата отвътре.

— Приятелите ни са се прибрали — рече Тим Хъчинсън.

Бяхме заобиколили Дъб Сгир откъм южната му част, покрай бреговете на Лох Хурон, и сега бяхме спрели двигателя и течението ни носеше на североизток покрай малкото изкуствено заливче на Дъб Сгир.

— Прав беше, Калвърт — продължи той. — Наистина се готвят за бягство.

— Калвърт обикновено е прав — обади се чичо Артър сякаш казваше: „Нали аз съм го обучавал“. — А сега какво, момчето ми?

Мъглата беше поизтъняла и вече можеше да се вижда на стотина метра. Погледнах към Т-образната ивица светлина в пролуката между вратите и казах:

— Сега е моментът — и се обърнах към Хъчинсън: — Широчината на яхтата е почти пет, метра, а онзи вход е не повече от шест. Мислиш ли, че ще можеш да я вкараш вътре при този силен прилив, така че да изкъртиш вратите, без да се ударим в скалите?

— Има само един начин да разберем — отвърна той. Натисна стартера и топлият двигател запали мигновено. Без да увеличава оборотите, той зави на юг и измина около триста и петдесет метра, после свърна на запад за същото разстояние, а след това на север. Едва тогава подаде газ и запали пура! Готвеше се за действие. На светлината на кибритената клечка мургавото му лице изглеждаше спокойно и замислено.

Цяла минута не се виждаше нищо освен тъмнина и валма мъгла, пробягващи покрай носа на яхтата. Хъчинсън се движеше в посока север-северозапад, за да компенсира въздействието на прилива. Изведнъж право пред нас изскочи същата Т-образна ивица светлина. Взех автомата, отворих и закрепих отворена лявата врата на кабината и се подпрях на прага с оръжието в ръка. Чичо Артър беше заел същата позиция откъм десния борд. Трябваше да бъдем максимално устойчиви, защото „Файъркрест“ щеше да спре внезапно.