Алистър Маклейн - Устата на гроба

— Тайните служби, така ли? Възможно е. Или си луд, само че никога няма да си кажеш.

— Като ти разкажа всичко, ще ми повярваш.

— Добре. Обличам се и идвам. Чакай ме в пруста. Налей си едно уиски, докато чакаш. — Брадата помръдна и от това заключих, че той сигурно се смее. — Вярвам, че все е останало нещо.

Излязох, намерих от нещото и започнах да разглеждам картинната галерия. След малко влезе и Тим Хъчинсън, облечен целия в черно — панталони, моряшко яке и ботуши. Леглата наистина лъжат, той вероятно е бил метър и деветдесет още на дванайсетгодишна възраст — сега беше много повече. Погледна рисунките и се ухили.

— Не е за вярване, а? — рече той. — Гугенхайм и Крейгмор, две големи културни институции. Не мислиш ли, че онази, дето е само по обици, доста се е навлякла?

— Направо сте сред големите световни галерии — почтително изрекох аз.

— Лично аз не си падам по тях. Любимците са ми Реноар и Матис. — Беше толкова невероятно, че сигурно беше вярно. — Виждам, че бързаш. Разказвай само главното.

Така и направих. За разлика от Макдоналд и Шарлот, на Хъчисън разказах цялата истина, без подробностите.

— Това е най-шашавата история, която някога съм чувал. И действието се е развивало под носа ми. — По акцента му беше трудно да се каже дали е австралиец или американец. По-късно разбах, че е живял дълго време в Калифорния. — Значи ти си бил в онзи хеликоптер вчера следобед. Не ти е било никак лесно, братко. Вземам си обратно това „синко“. Не бях прав. Какво искаш от мен, Калвърт?

Казах му. Исках личната му помощ тази нощ, лодките и хората му за следващите двайсет и четири часа и веднага да използувам радиопредавателя. Той кимна.

— Разчитай на нас. Сега ще кажа на момчетата, а ти през това време можеш да използуваш предавателя.

— По-добре да отидем веднага на яхтата, да те оставя там и тогава да се върна за радиото — отвърнах аз.

— Май нямаш голяма вяра на екипажа си, а?

— Всеки момент очаквам да видя как носът на „Файъркрест“ се подава от вратата ти.

— Добре тогава. Събуждам двама-трима от момчетата, взимаме „Шармен“ и отиваме до „Файъркрест“. Оставам там, докато ти си свършиш работата с радиото. После момчетата те връщат на „Файъркрест“ и се прибират.

Представих си вълните извън залива и казах:

— Няма ли да е опасно да се излиза с лодката в такава нощ?

— Какво и е на нощта? Свежа и чудесна. Това сега е нищо. Момчетата веднъж изкараха лодката в една непрогледна декемврийска нощ при вятър десет бала.

— Сигурно е било нещо неотложно?

— Изключително — той се ухили. — Беше свършило пиенето и искаха да стигнат до кръчмата в Торбей, преди да е затворила. Хайде, Калвърт.

Нямаше нужда от повече думи. Очевидно Хъчинсън щеше да ми бъде голяма опора тази нощ. Той тръгна към коридора и спря нерешително:

— Две от момчетата са семейни. Чудя се дали…

— За тях няма да има никаква опасност. Освен това ще им се плати доста добре.

— Не ме ядосвай, Калвърт. — Дълбокият му глас понякога звучеше доста меко. — За такава работа не вземаме пари.

— Изобщо не смятам да те наемам — отвърнах с досада. И без това си имах достатъчно врагове. — Парите идват от застрахователните компании. Упълномощен съм да ти предложа половината.

— Е, това вече е друга работа. С удоволствие ще освободя застрахователните компании от излишните им пари по всяко време на денонощието. Но не и половината, Калвърт. При нас става въпрос за един работен ден, а ти доста си се потрудил. Двайсет и пет процента за нас, седемдесет и пет за тебе и приятелите ти.

— Нали ти казах, получаваш половината. Другата половина отива за компенсации на онези, на които са им нанесени щети. Например има едно семейство от Илън Оран, които ще забогатеят толкова много, че няма да им се вярва.

— А ти нищо ли няма да получиш?

— Ще получа заплатата си, която не бих желал да обсъждам, тъй като ми е болно място. На държавните служители не им е позволено да получават парични премии.

— Искаш да кажеш, че те бият, стрелят по тебе, опитват се да те удавят и ред други посегателства, само заради една мизерна заплата? Какво те задържа там, Калвърт? За какво работиш?

— Въпросът ти не е оригинален. И аз се питам същото поне по двайсет пъти на ден, а понякога и по-често. Да тръгваме.

— Ще вдигна момчетата. Направо ще умрат от кеф, като им кажа за златните часовници или каквото там раздават застрахователните компании. С гравирани надписи, разбира се. Много държим на надписите.