Алистър Маклейн - Устата на гроба

Отворих добре смазаната врата — рибено масло, без съмнение и влязох вътре. Отново запалих фенерчето. Баба не би си паднала много по първата стая, но дядо едва ли би я напуснал повече. Едната стена беше изцяло закрита от хранителни припаси и неизброими каси уиски и бира. Австралийци, беше казал Уилямс. Почвах да му вярвам. Останалите три стени — тапети почти не се виждаха бяха посветени на откровени и изключително подробни цветни рисунки от типа, който не може да се срещне в нормалните музеи и галерии. Това също нямаше да се хареса на баба.

Заобиколих мебелите, които очевидно не бяха купувани от „Хародс“, и отворих вътрешната врата. Озовах се в някакъв къс коридор. Две врати отдясно, три — отляво. Ръководейки се от теорията, че шефът на къщата по право заема най-голямата стая, отворих внимателно първата врата отдясно. На светлината на фенерчето видях, че стаята е учудващо добре обзаведена. Хубав килим, тежки завеси, две удобни кресла, дъбово двойно легло с нощни шкафчета и библиотека. Над леглото висеше лампа в абажур. Тези австралийчета май не пренебрегваха удобствата. До вратата имаше електрически ключ. Щракнах го и в стаята светна.

В двойното легло имаше само един човек, но въпреки това той спеше свит. Трудно е да се прецени височината на легнал човек, но ако този момък се опиташе да се изправи в стая по-ниска от метър и деветдесет, сигурно щеше да получи сътресение на мозъка. Лицето му беше обърнато към мен, но от него не се виждаше много, защото до веждите го закриваше гъста черна коса, а по-надолу започваше най-разкошната черна брада, която бях виждал някога. Човекът беше потънал в дълбок сън.

Приближих се до леглото, смушках го в ребрата с пистолета достатъчно силно, за да събудя такъв здравеняк, и казах:

— Ставай.

Той се събуди. Отдръпнах се на почетно разстояние. Момъкът разтърка очи с космата лапа, надигна се и седна. Не бих се чудил, ако беше облечен в мечешка кожа, само че той носеше великолепна пижама — все едно, че аз я бях избирал.

Нормалните граждани, когато посред нощ ги събуди непознат с пистолет в ръка, реагират различно — по целия диапазон от ужас до апоплектична ярост. Човекът с брадата обаче не реагира така. Той просто ме гледаше изпод надвисналите си рунтави вежди, а изражението на очите му беше като на бенгалски тигър, който тъкмо си слага салфетката, преди да направи скока, осигуряващ обяда му. Отстъпих още две крачки и казах:

— Не мърдай.

— Махни този пищов, синко — рече той. Дълбокият му глас сякаш излизаше от пещера. — Махни го, защото ще стана, ще те цапна и ще ти го взема.

— По-спокойно, по-спокойно — бързо изрекох аз и добавих любезно: — Ако го махна, ще ме цапнеш ли?

Той помисли малко и каза:

— Не.

Пресегна се, взе една огромна черна пура и я запали, без да откъсва поглед от мен. Зловонният дим ме обгърна, но тъй като не е много възпитано гостенинът веднага да се втурва към най-близкия прозорец и да го разтваря, аз останах на мястото си, макар че едвам се сдържах да не го направя. Нищо чудно, че той не забелязваше вонята в навеса за чистене на риба — в сравнение с тази смрад пурата на чичо Артър направо попадаше в една категория с парфюма на Шарлот.

— Извинявам се за нахлуването. Вие ли сте Тим Хъчинсън?

— Аз съм. А ти кой си, синко?

— Филип Калвърт. Искам да използувам радиопредавателя на лодката ви, за да се свържа с Лондон. Освен това ми трябва помощта ви. Спешно е. През следващите двайсет и четири часа могат да загинат много хора и да изчезнат милиони лири.

Той пусна един особено противен облак дим към тавана, изгледа го и отново насочи очите си към мен.

— Това някакви шегички ли са, синко?

— Изобщо не се шегувам, голяма черна маймуно. И не е зле да спреш с това „синко“. Разбра ли, Тимоти?

Той се приведе, а черните му очи изобщо не ме гледаха приятелски, както на мен ми се щеше. След това изведнъж се отпусна и се разсмя.

— Touche, както казваше френската ми гувернантка. Може пък и да не се шегуваш. Кой си ти, Калвърт?

Ако е гарга, да е рошава. Май нямаше да ми помогне, ако не му кажех истината. А пък изглеждаше като човек, от чиято помощ никой не би се отказал. Така че, за втори път тази вечер и за втори път в живота си, казах:

— Работя за Британските тайни служби.

Радвах се, че чичо Артър не ме чува, а се лута някъде в морето, защото кръвното му не беше като едно време и подобно нещо, два пъти за една нощ, можеше като нищо да го довърши.

Известно време събеседникът ми обмисляше чутото и накрая каза: