Алистър Маклейн - Устата на гроба

Той ме чу и бавно се извърна. Целият му вид говореше, че нищо повече не може да го нарани. Погледна ме, погледна пистолета в ръката ми, погледна собствената си двуцевка, висяща на стената, и отново се отпусна в стола си.

— Кой си ти, по дяволите? — глухо запита той.

— Казвам се Калвърт. Бях тук и вчера. — Свалих гумената качулка и той ме позна. Кимнах към двуцевката: — Тази вечер пушката няма да ви трябва, мистър Макекърн. Пък и вчера не бяхте освободили предпазителя.

— Забелязал си значи — бавно каза той. — А и пушката беше празна.

— И никой не стоеше зад вас, така ли?

— Не зная за какво говориш — отвърна уморено той. — Кой си ти, човече? И какво искаш?

— Искам да зная защо вчера ме посрещнахте така. — Прибрах пистолета. — Не бяхте много приятелски настроен, мистър Макекърн.

— Кой сте вие, сър? Изглеждаше още по-стар от вчера. Стар, съсипан и объркан.

— Калвърт. Казали са ви да не допускате посетители наоколо, така ли е мистър Макекърн? — Отговор не последва. — Тази вечер говорих с един ваш приятел. Арчи Макдоналд, полицейския сержант на Торбей. Той ми каза, че сте женен. Но не виждам мисис Макекърн.

Той леко се надигна, а зачервените му очи внезапно блеснаха. После отново се отпусна и погледът му пак се замъгли.

— Една от миналите нощи сте излизали с лодката си, нали така, мистър Макекърн? Излизали сте и сте видели твърде много. Те са ви хванали, върнали са ви тук и са отвели със себе си мисис Макекърн. Казали са ви, че ако продумате само една дума на някого, никога повече няма да видите жена си. Жива. Казали са ви да стоите тук, да не би някой да се отбие, да види, че ви няма, и да вдигне тревога. Пък и за да не се изкушавате да отидете за помощ, макар да не мисля, че сте толкова луд. Повредили са и двигателя на лодката, но така, че той да изглежда като занемарен, а не умишлено повреден.

— Точно така направиха. — Той се взираше унило в огъня и думите му едва се чуваха, все едно че мислеше на глас, без да съзнава, че говори. — Отведоха я и повредиха лодката ми. В другата стая държах спестяванията си. Отмъкнаха и тях. Поне да бяха един милион, та да ми оставеха Мейри. Тя е пет години по-възрастна от мен.

— Ами с какво си се хранил през цялото време?

— На всеки две седмици ми носят консерви и мляко на прах. Имам чай и ловя риба с въдица. — Той продължаваше да се взира в огъня, а челото му се набръчка, сякаш внезапно бе разбрал, че внасях някакво ново измерение в живота му. — Кой сте вие, сър? Кой сте вие? Не сте от тях. Не сте и полицай, знам го. Познавам полицаите, виждал съм ги. Не ми приличате на такъв.

Оживи се малко и погледът му леко светна. Гледа ме цяла минута и вече започвах да ставам неспокоен, когато старецът отново се обади:

— Зная кой сте. Зная кой трябва да сте. Вие сте агент на Британските тайни служби.

По дяволите, шапки долу пред стареца. Стоях пред него, закопчан до ушите във водолазния си костюм, и въпреки това той ме разкри, без да му мигне окото. А говорят за непроницаемите лица на пазителите на държавните тайни. Представих си как би му говорил чичо Артър и как би го заплашвал с уволнение и затвор, ако си отваря устата. Само че Доналд Макекърн нямаше работа, която да загуби, а след цял живот, прекаран на Илън Оран, дори и най-силно охраняваният затвор би му се сторил като хотел с шест звезди. Видях, че няма с какво да го заплаша, и за първи път в живота си казах истината:

— Да, мистър Макекърн. Наистина работя за тайните служби. Възнамерявам да ви върна обратно жената.

Той бавно кимна и каза:

— Сигурно сте много смел, мистър Калвърт, но не знаете колко ужасни са онези хора.

— Ако някога ми дадат медал за храброст, мистър Макекърн, то ще е по погрешка. А иначе много добре зная с кого си имам работа. Повярвайте, мистър Макекърн, всичко ще бъде наред. Били сте на война, мистър Макекърн.

— Откъде знаете? Кой ви каза?

Поклатих отрицателно глава.

— Няма нужда да ми казва никой.

— Благодаря ви, сър. — Гърбът му видимо се изправи. Прекарах в армията двайсет и две години. Бях сержант в петдесет и първа шотландска дивизия.

— Били сте сержант в петдесет и първа шотландска дивизия повторих аз. — Много хора, мистър Макекърн, и то не само шотландци, я смятат за най-добрата част на света.

— Не съм аз онзи, който ще ви противоречи, сър. — За първи път в избледнелите му очи проблясна някаква усмивка. — Има и доста по-лоши. Разбрах ви, мистър Калвърт. Не са ни учили да отстъпваме, да губим надежда и да се отказваме — той внезапно се изправи. Какво съм се разбъбрил, господи! Идвам с вас, мистър Калвърт.