Алистър Маклейн - Устата на гроба

Аз също станах и поставих ръце на раменете му.

— Благодаря, мистър Макекърн, но не може. Оставете това на мен. Вие сте дали достатъчно.

Той мълчаливо ме погледна и кимна. Усмивката отново се появи.

— Вероятно сте прав. На тези години по-скоро бих ви пречил. Разбирам. — И се отпусна уморено на стола си.

Тръгнах към вратата:

— Лека нощ, мистър Макекърн. Жена ви скоро ще бъде в безопасност.

— Скоро ще бъде в безопасност — повтори той, погледна ме с насълзени очи и добави: — Знаете ли, вярвам ви.

— Лично ще ви я доведа и това ще ми достави по-голямо удоволствие от всичко, което съм извършил в живота си. Петък сутринта, мистър МаКекърн.

— Петък сутринта? Толкова скоро? — Очите му блуждаеха на хиляди мили от мен и той вече почти не ме забелязваше. Погледът му грееше в усмивка. — Тази вечер изобщо няма да мога да мигна, мистър Калвърт. И утре вечер също.

— Но в петък ще се наспите добре — обещах му аз.

Той вече съвсем не ме виждаше, защото по небръснатите му бузи се стичаха сълзи, така че аз тихо затворих вратата и го оставих сам в мечтите му.

От Илън Оран се прехвърлих на другия остров, Крейгмор, и все още не се усмихвах. Имах си причини. Не се усмихвах, защото комбинацията между чичо Артър и Шарлот Скурас даваше отвратителна мореплавателна двойка, която ме хвърляше в ужас. Северният край на Крейгмор беше много по-открит и осеян с рифове, отколкото южното крайбрежие на Илън Оран. Мъглата се сгъстяваше. Бях останал без дъх, а докато плувах към брега големите вълни така ме подмятаха, че се покрих със синини от непрестанните удари в невидимите рифове. Освен това никак не бях сигурен дали ще успея да изпълня малко прибързаното обещание, което дадох на Доналд Макекърн. А ако се замислех, без съмнение щях да изнамеря още причини за това, че не се усмихвах, но сега нямах никакво време. Нощта напредваше, а имах още много работа.

По-близката от двете рибарски лодки в малкия естествен залив се поклащаше тежко във вълните до рифовете, които служеха като вълнолом, така че не трябваше да се притеснявам за шума, докато се изкачвах на палубата й. Далеч повече ме притесняваше проклетата ярка светлина, обливаща навеса за кормене на риба. Лампата беше достатъчно силна, за да ме забележат от къщите на брега. От друга страна обаче, бях безкрайно благодарен за тази светлина, защото там нейде в синята пустош чичо Артър имаше отчайваща нужда от какъвто и да е ориентир.

Лодката беше най-обикновена моторница, дълга около тринайсет метра, а общият й вид загатваше, че не й пука от бури. Претърсих я за две минути. Всичко беше в безупречно състояние. Нямаше едно излишно нещо. Типична рибарска лодка. Надеждата ми отново се появи. Чичо Артър нямаше да страда дълго.

Втората лодка беше огледален образ на първата, до последното винтче. Надеждата ми растеше. Не че беше много голяма, но все пак поне я имаше.

Излязох на брега, скрих водолазната екипировка до водата и тръгнах към навеса, като се стараех да се движа в сянката. Вътре имаше лебедки, метални вани и варели, някакви страховити инструменти, явно използувани за нарязване на рибата, подвижни малки кранове, както и други непознати, но очевидно безобидни приспособления. Обаче вонята беше отвратителна и аз бързо излязох.

В първата къща нямаше нищо. Плъзнах лъча на фенерчето през един счупен прозорец. Стаята беше празна и изглеждаше сякаш в нея не беше влизал никой поне от половин век насам. Прав беше Уилямс, че в селцето май не живее никой още отпреди Първата световна война. Но тапетите изглеждаха като че ли бяха поставени предишния ден — интересно и до голяма степен необяснимо явление в тази част на Шотландия. Баба ви, например — защото по онова време дядо ви по-скоро би отказал пиенето, отколкото да свърши нещо вкъщи — залепва някакви евтини тапети и петдесет години по-късно те са си все така свежи и нови. Интересно.

Втората къща беше като първата.

Ловците на акули живееха в третата къща — най-отдалечената от навеса за чистене на рибата. Съвсем логичен и разбираем избор. Колкото по-далеч от вонящата смрад, толкова по-добре. На тяхно място аз бих живял в палатка на другия край на острова. Но моето сигурно беше лична реакция. За ловците на акули вонята вероятно представляваше същото онова, което за швейцарските селяни е миризмата на оборски тор, същността на живота. Символът на успеха. А понякога успехът е доста скъп.