— Дори не смятам да опитвам. Генералите не се сражават в окопите. С тях ще се справя Калвърт. Лека нощ, скъпа.
И излезе. Нищо не казах, но знаех, че Калвърт не можеше да се справи с тях. Вече не можеше. Калвърт имаше нужда от помощ. С този екипаж от късоглед шеф и мацка, която колкото пъти я погледнеш или я заговориш — и веднага в ушите ти зазвънтяват предупредителни звънци, Калвърт имаше спешна нужда от помощ. Много спешна.
* * *
Чичо Артър се беше оттеглил, а аз и Шарлот продължавахме да мълчим в тъмната кабина на щурвала. Но мълчанието беше дружеско, личеше си. Дъждът барабанеше по покрива. Беше непрогледна нощ, а белезникавите валма на мъглата се сгъстяваха все повече и повече. Именно заради тях бях намалил скоростта наполовина и силното западно вълнение ме отнасяше встрани, така че сигурно не бих се оправил сам с курса на яхтата. Само че бях включил автопилота и яхтата следваше точния си курс. Автопилотът беше далеч по-добър кормчия от мене. За чичо Артър да не говорим.
Внезапно Шарлот каза:
— Какво възнамерявате да правите тази нощ?
— Много сте любопитна. Не знаете ли, че чичо Артър, пардон — сър Артър, и аз изпълняваме изключително секретна операция. Сигурността преди всичко.
— Присмивате ли ми се? Не забравяйте, че вече и аз съм част от секретната операция.
— Радвам се за това и не ви се присмивам, защото тази нощ ще напусна яхтата веднъж-дваж и ми се ще тук да има някой, на когото мога да имам доверие.
— Имате сър Артър.
— Имам, както казвате, сър Артър. Няма друг човек, чиято преценка и интелект да уважавам повече. Само че в този момент бих разменил цялата преценка и интелект в света за чифт здрави очи. Ако се съди от тазвечершните му прояви, сър Артър не бива да го пускат но улиците без бастунче за слепци. А вие как сте със зрението?
— Очите ми не са в първа младост, но мисля, че виждам добре.
— Значи мога да разчитам на вас?
— На мен ли? Та аз не разбирам нищо от яхти.
— Вие и сър Артър ще бъдете чудесен екип. Веднъж ви гледах в един френски филм…
— Спомням си. Целият е сниман само в студио. А дори и в басейна имах дубльор.
— За сметка на това тази вечер няма да има дубльори. — И аз погледнах през заливаните от дъжда прозорци. — Нито басейн. Намираме се в истинския Атлантически океан. Трябват ми чифт здрави очи, Шарлот. Това е всичко. Просто яхтата да обикаля наоколо, докато се върна, и да не се блъсне в скалите. Можете ли да направите това?
— Имам ли друг избор?
— Никакъв.
— Тогава ще опитам. А вие къде ще ходите?
— Илън Оран и Крейгмор. Двата най-вътрешни острова в залива Лох Хурон. Ако — добавих замислено — успея да ги намеря.
— Илън Оран и Крейгмор (Може би грешах, но ми се струваше, че лекият френски акцент добре пасва на древните галски имена.) Има нещо много странно. Сред цялата омраза, алчност и убийства тези имена сякаш излъчват някаква романтика.
— Много се заблуждавате, скъпа. — Трябваше да внимавам, защото заприличвах на чичо Артър. — Тези острови излъчват единствено пусто, мрачно и скалисто отчаяние. Само че Илън Оран и Крейгмор държат ключа към решаването на всичките ни загадки. В това съм сигурен.
Тя не каза нищо. Взирах се през прозореца със специално незапотяващо се стъкло от фирмата „Кент“ и се чудех дали ще видя Дъб Сгир, преди да е станало късно. След няколко минути усетих ръката й на рамото си. Тя трепереше. Не знаех откъде си купуваше парфюма, но бях сигурен, че не беше от някой супермаркет или от пазара. За момент се замислих за печалните ни усилия да разберем женската логика — преди да се втурне да спасява живота си и да се хвърли в студените води на Торбей, тя не беше забравила да си вземе и парфюма. Защото бях сигурен, че когато я издърпвах от водата, не усетих никаква миризма на парфюм.
— Филип?
Много по-добре от мистър Калвърт. Радвах се, че чичо Артър не е наблизо, защото аристократичните му чувства щяха да бъдат скандализирани.
— М-м?
— Съжалявам. — Звучеше искрено и реших, че трябва да се опитам да забравя, че някога е била най-добрата европейска актриса. — Наистина съжалявам. За това, което казах и което си мислех преди малко. Задето ви смятах за чудовище, защото убихте онези хора. Но не знаех нито за Хънслет, нито за Бейкър и Делмонт, нито за пилота на хеликоптера. Били са ви приятели. Наистина съжалявам, Филип. Наистина.
Преиграваше. Пък и беше прекалено близо до мен. И прекалено топла. Помежду ни не можеше да се напъха и цигарена хартия. А и този парфюм, който не беше купуван в супермаркет, направо опиваше, както биха се изразили момчетата от някоя рекламна агенция. Но през цялото време в главата ми ехтяха предупредителните звънци, подобно на алармена инсталация, прихванала болестта на Свети Вит. Мъжествено се опитвах да се справя с проблема. Насочих мислите си към по-възвишени неща.
Читать дальше