Алистър Маклейн - Устата на гроба

— Първо си изяснете фактите, скъпа лейди — обади се чичо Артър. — Трима души, а не двама. Той уби още един, преди вие да дойдете на борда. Нямаше друг избор. Само че никой разумен човек няма да нарече Филип Калвърт убиец. В известен смисъл на него наистина не му пука, защото иначе трябва да полудее. От друга страна, му пука твърде много. Той не работи за пари. Може да се каже, че за човек с неговите уникални таланти заплащането е мизерно. — Отбелязах си да повдигна този въпрос, щом останехме насаме. — Не го прави и за кеф, защото човек, който посвещава свободното си време на музиката, астрономията и философията, не убива за удоволствие. Така че на него наистина му пука. Интересува се от разликата между доброто и злото, и когато тази разлика е достатъчно голяма, когато злото заплашва да унищожи доброто, тогава той не се колебае да предприеме стъпки за възстановяване на баланса. Което може би го прави по-добър и от мен, и от вас, скъпа Шарлот.

— И това не е всичко — добавих аз. — Известен съм и с любовта си към малките деца.

— Извинявай, Калвърт — каза чичо Артър. — Надявам се, че не съм те засегнал. Но щом Шарлот е решила, че си струва да дойде и да се извини, реших, че си струва да изясним сметките.

— Само че Шарлот не идва само за това — отвърнах. — Дори не това е най-важното за нея. Тя дойде, защото е обзета от женско любопитство. Иска да знае къде отиваме.

— Може ли да запаля цигара? — запита тя.

— Ако не драскате клечката пред очите ми.

Тя запали и каза:

— „Обзета от любопитство“ е правилно. Само че не „къде отиваме“, защото го зная. Вие ми казахте. Нагоре по Лох Хурон. Искам да зная какво става, какви са тези ужасни тайни и какви са всички тези непознати хора, които непрекъснато посещаваха „Шангрила“. Какво е това нещо, което оправдава смъртта на трима души за една вечер и какво правите тук вие? Кои сте вие всъщност? Никога не съм смятала, че сте представител в ЮНЕСКО, сър Артър. Вече зная, че не сте. Моля ви. Мисля, че имам право да зная.

— Не й казвайте — посъветвах го аз.

— А защо не? — запита сърдито чичо Артър. — Не виждаш ли, че това засяга и нея. Значи има право да знае. А пък и след ден-два цялата история вече ще бъде известна на широката публика.

— Не мислехте така, когато заплашихте сержант Макдоналд със затвор, ако наруши държавната тайна.

— Само защото той можеше да провали всичко с някои необмислени приказки — отвърна упорито чичо Артър. — Лейди… искам да кажа — Шарлот, няма как да го направи. Освен това — бързо изрече той, — не смятам, че би го направила. Пълна нелепост. Шарлот ми е стар приятел, доверен приятел, Калвърт. И тя го знае.

Шарлот тихо се обади:

— Имам чувството, че нашият приятел мистър Калвърт не ме харесва особено. Може би той изобщо не харесва жените.

— Глупости — отвърнах аз. Просто напомнях на адмирала едно от собствените му правила. Никога, никога, никога (Вече не помнех колко пъти се повтаря това „никога“) не казвай нищо на никого освен ако не е крайно необходимо и жизнено важно. В този случай не става въпрос за нито едно от двете.

Чичо Артър не ми обърна никакво внимание и запали още една от смрадливите си пури. Очевидно правилото му не засягаше обмяната на поверителни сведения между представители на аристокрацията. После каза: — Говоря за изчезналите кораби, скъпа Шарлот. Пет на брой. Без да споменавам по-малките плавателни съдове, изчезнали или унищожени.

— Пет кораба — намесих се и аз. — На пети април тази година край южните брегове на Ирландия изчезва параходът „Холмуд“. Отвлечен. Екипажа го затварят на брега, държат ги два-три дни и после ги освобождават невредими. За „Холмуд“ не се чува повече нищо. На двайсет и четвърти април в пролива Сейнт Джордж изчезва моторният кораб „Антара“. На седемнайсети май във водите на Северна Ирландия изчезва „Хедли Пайъниър“, а на шести август, малко след като напуска Клайд. Същото се случва и с парахода „Хърикейн Спрей“. И накрая, миналата събота, изчезва и корабът „Нантвил“, току-що излязъл от пристанището на Бристол. При всички тези случаи на екипажите не е сторено нищо. Прави впечатление, че и петте кораба са превозвали изключително ценни товари, които същевременно са и много трудни за проследяване. На борда на „Холмуд“ е имало южноафриканско злато на стойност два и половина милиона английски лири, а „Антара“ е превозвал необработени бразилски диаманти за промишлени нужди за един и половина милиона. В трюма на „Хедли Пайъниър“ са се намирали обработени и необработени колумбийски изумруди за около два милиона лири, а „Хърикейн Спрей“, който се отбива в Глазгоу на път от Ротердам за Ню Йорк, носи обработени диаманти за над три милиона. И последният кораб, „Нантвил“ (Тук чичо Артър почти се задави.) е превозвал златни кюлчета за осем милиона лири. Златни резерви, предназначени за Министерството на финансите на САЩ.