— Май си прав. — Той извади носна кърпичка и изтри монокъла. — Проклетото стъкло се изпоти точно когато не трябваше. Вярвам, че одевешната ти стрелба не е била току-така, Калвърт. — През последния час чичо Артър беше станал доста войнствен. Много ценеше Хънслет.
— Улучих Жак и Крамър. Жак е онзи, специалистът по автоматично оръжие. Вече е мъртъв. Смятам, че и Крамър е мъртъв. Но Куин се измъкна.
Какъв късмет, мислех си мрачно, господи, какъв късмет. Посред нощ в открито море с чичо Артър. Знаех, че е зле със зрението, дори и на дневна светлина, но никога не бях допускал, че през нощта е сляп като прилеп. За разлика от прилепите обаче чичо Артър си нямаше радар, който да го предупреждава за скали, рифове, острови и подобни препятствия, в които можеше да се блъснем в тъмнината. На практика бях сам. Това налагаше драстични промени в плановете, само че не виждах как да променя драстично каквото и да е.
— Не е зле — одобрително каза чичо Артър. — Жалко за Куин, но иначе изобщо не е зле. Редиците на неверниците намаляват. Мислиш ли, че ще ни преследват?
— Не. По четири причини. Първо, те още не знаят какво се е случило. Второ, и двете им акции тази вечер пропаднаха, така че известно време няма да бързат да подновяват опитите си. Трето, сега вече ще трябва да използуват моторницата, а ако тя измине повече от сто метра, ще загубя вярата си в пудрата захар. Четвърто, пада мъгла. Светлините на Торбей вече не се виждат. Не могат да ни преследват, защото няма да ни виждат.
До този момент кабината се осветяваше единствено от светлината на компаса. Внезапно вътре светна. Шарлот Скурас бе поставила ръка на ключа. Лицето и бе изпито и тя ме гледаше сякаш бях някакво извънземно същество. Изобщо не можеше да се говори за влюбен поглед.
— Що за човек сте вие, мистър Калвърт? — Никакъв „Филип“ Този път. Гласът и беше по-нисък и по-дрезгав от обикновено и леко трепереше. — Убивате двама души и продължавате да говорите спокойно, все едно, че нищо не е станало. Да не сте наемен убиец? Нямате ли чувства, емоции, угризения на съвестта?
— Да, имам. Съжалявам, че не убих и Куин. — Тя ме изгледа ужасена, а после се обърна към чичо Артър. Сега гласът и звучеше като шепот:
— Видях онзи човек, сър Артър. Видях как куршумите раздробиха лицето му. Мистър Калвърт можеше да го задържи и да го предаде на полицията. Но не го направи, а го уби. И другия също. Спокойно и умишлено. Защо, защо, защо?
— Няма „защо“, скъпа Шарлот отвърна почти ядосано чичо Артър. — В случая оправдание не е нужно. Ако Калвърт не ги беше убил, те щяха да убият нас. Дойдоха, за да ни убият. Вие сама ни го казахте. Ще изпитате ли някакви угризения, ако убиете отровна змия? Тези хора бяха точно това. А що се отнася до задържането им… — чичо Артър замълча за малко, или за да се изсмее, или защото се опитваше да си припомни лекцията, която му бях изнесъл. — В тази игра междинни етапи няма. Въпросът е: убиваш или те убиват. Тези хора са опасни и човек никога не бива да ги предупреждава, че ще стреля. — Милият стар чичо Артър, запомнил бе лекцията почти дума по дума.
Тя дълго го гледа неразбиращо, после погледна мен и бавно излезе от кабината.
— И вие не сте по-добър от мен — казах на чичо Артър.
* * *
Появи се отново точно в полунощ и с влизането си запали осветлението. Този път косата и беше спретнато вчесана, а лицето и не изглеждаше толкова изпито. Носеше бяла рокля от изкуствена материя, която падаше по тялото й така, че хич не си личеше, че не се е хранила скоро. По движенията на раменете й си личеше, че гърбът я боли. Тя ми се усмихна колебливо, но не получи нищо в замяна.
Погледнах я и казах:
— Преди половин час, докато заобикалях Карара Пойнт, щях за малко да отнеса кулата на фара. Сега се надявам, че се движа на север от Дъб Сгир, но може да се окаже, че всъщност се носим право към него. Тъмно е като в миньорски забой на триста метра под земята, мъглата се сгъстява, а аз нямам голям опит като моряк. Това са най-опасните води във Великобритания и единствената ни надежда за оцеляване е в нощното ми зрение, което бавно и старателно усвоявах през последния половин час. Загасете тази проклета светлина!
— Извинете. — Светлината загасна. — Не помислих за това.
— И не палете лампи никъде. Дори и във вашата каюта. Тук, в Лох Хурон, скалите са последната ми грижа.
— Извинете — повтори тя. — Извинете и за одеве. Всъщност дойдох, за да се извиня. За държането си и за внезапното си напускане. Нямам право да съдя другите, а и преценката ми беше неправилна. Но бях буквално потресена. Видях убийството на двама души. Не, не… Не беше убийство, тогава все пак има известна логика. По-скоро видях екзекуцията на двама души, защото по думите на сър Артър или убиваш, или те убиват. А после видях, че на извършителя хич не му пука… — гласът й затихна някак несигурно.
Читать дальше