Алистър Маклейн - Устата на гроба

Тя мълчеше. Само стисна по-силно ръката ми и сега вече въображаемата цигарена хартия сигурно би стачкувала срещу непоносимите условия на труд. Чувах самотното боботене на дизеловия двигател, което някак си ме успокояваше. „Файъркрест“ стремително се спускаше по склоновете на големите вълни, забиваше нос и отново се изправяше. Струваше ми се, че бях на път да открия любопитен метеорологически феномен в района на западното шотландско крайбрежие. Значително повишаване на температурата след полунощ. Трябваше да говоря и с онези момчета от „Кент“ във връзка с гаранцията, че стъклото им няма да се запоти при никакви условия, но може би пък те не бяха могли да си представят условия, подобни на сегашните. Тъкмо се канех да изключа автопилота и да поема управлението, за да избегна изкушенията, когато тя каза:

— Мисля, че скоро ще се прибера в каютата. Искате ли чаша кафе преди това?

— Само ако не палите осветлението, докато го правите. И ако не се препънете в чичо Артър… искам да кажа, сър Артър…

— Нищо няма да му стане на чичо ви Артър — отвърна тя, стисна ръката ми още веднъж и изчезна.

Метеорологическият феномен се оказа краткотраен. След малко температурата спадна до нормалното си равнище и гаранцията на фирмата „Кент“ отново задействува. Оставих „Файъркрест“ да се оправя както може, отидох до кърмата и извадих от металния сандък водолазния костюм заедно с кислородните бутилки и маската. Взех ги и се върнах в кабината.

Тя се бави с кафето цели двайсет и пет минути. На яхтата използувахме газова печка с газ „Калор“ — много по-калорична от обикновения светилен газ. Дори и като се отчиташе фактът, че се работеше на тъмно, явно бе постигнат нов световен рекорд по бавно правене на кафе. Чух тракането на чашите, докато тя прекосяваше салона, и се ухилих цинично в тъмнината. След това си спомних за Хънслет и Уилямс и за Бейкър и Делмонт и усмивката ми изчезна.

Продължих да не се усмихвам и докато се измъквах от скалите на Илън Оран.

Свалих кислородните бутилки и маската и закрепих между два камъка големия подвижен прожектор, като го насочих към водата. Не се усмихвах, но не по същите причини, поради които не се усмихвах преди половин час, когато Шарлот донесе кафето. Сега имах други грижи. Преди да напусна „Файъркрест“, цели десет минути се опитвах да инструктирам сър Артър и Шарлот как да задържат яхтата на едно място спрямо фиксирана точка на брега.

— Държите запад по курсовия ъгъл на компаса — обяснявах им аз. — Носът трябва да е срещу вятъра. Двигателят работи на бавни обороти. Ако видите, че се измествате напред, правите завой на юг. (Завоят на север щеше да ги изхвърли право на скалистите брегове на Илън Оран.) После тръгвате бавно на изток, защото иначе може да се обърнете напряко на вятъра, завивате на север и пак на запад. Бавно. Прибоят до южния бряг се вижда. Каквото и да правите, той трябва да остава откъм десния борд на не по-малко от двеста метра, ако се движите на запад, и на малко повече — ако вървите на изток.

Те напълно сериозно ме бяха уверили, че ще следват точно инструкциите, и дори изглеждаха леко ядосани, че не им вярвам, но аз си имах основания, тъй като нито един от двамата не беше в състояние да различи прибоя от пенещите се върхове на вълните. В отчаянието си им бях казал, че ще поставя на брега неподвижна светлина, която да ги ориентира. Единствената ми надежда беше, че чичо Артър няма да се прави на френски контрабандист от осемнайсети век и няма да рискува да се доближи твърде много до брега вживявайки се в ролята си. Умен човек беше чичо Артър, но морето не беше обичайната му среда.

В навеса за лодки нямаше почти нищо. Запалих фенерчето и го огледах. Явно навесът на Макекърн не беше мястото, което търсех. Вътре имаше само една малка разнебитена моторница с потрошен фалшборт и открит бензинов двигател, който наподобяваше купчина ръжда.

Тръгнах към къщата. През едно малко прозорче на северната й стена — най-отдалечената от морето — струеше светлина. Светлина в един и половина през нощта. Приближих се и внимателно надзърнах над перваза. Малка спретната стая с прясно варосани стени и покрит с рогозки каменен под. В огнището догаряха изхвърлени от морето дървени отломки. Доналд Макекърн, все още небръснат и със старата си несменяема риза, седеше на стол с плетена седалка и се взираше в гаснещия огън. Изглеждаше като човек, на когото не му е останало нищо друго на този свят. Напипах вратата и влязох.