Алистър Маклейн - Устата на гроба

Стана много бързо. За нула време поставих на подноса четири чашки, добавих мощна смес от нес кафе, мляко и захар и пуснах нещо в едната чашка. Никой не се оплака от кафето. Хъчинсън пресуши чашата си и каза:

— Не виждам защо вие тримата не си легнете. Да не мислите, че ми трябва помощ?

Никой от нас не си мислеше подобно нещо. Първа ни напусна Шарлот Скурас с думите, че страшно и се спяло, в което никак не се съмнявах. То се виждаше. След малко и ние с чичо Артър се оттеглихме, а аз накарах Хъчинсън да обещае, че ще ме събуди, когато наближим Дъб Сгир. Чичо Артър се изтегна на канапето в салона и се загърна с някакво одеяло, аз се прибрах в каютата и също полегнах.

Лежах така около три минути, после станах, взех една триъгълна пила, тихо отворих вратата на каютата и също толкова тихо почуках на вратата на Шарлот. Никой не ми отвърна, така че отворих, влязох и внимателно затворих след себе си, след което запалих лампата.

Спеше дълбоко. Дори не беше успяла да стигне до леглото, а лежеше на килима както си беше с дрехите. Преместих я на леглото и я завих с няколко одеяла. Вдигнах ръкава й и внимателно разгледах белега от въжето.

Каютата не беше много голяма и след минута вече бях намерил каквото търсех.

С голямо удоволствие стъпих на твърда земя, и то без проклетия лепкав водолазен костюм, който ме препъваше на всяка крачка.

А това как Тим Хъчинсън успя в този мрак, дъжд и мъгла да намери малкия каменен кей, сигурно никога нямаше да го разбера, ако по-късно не ми беше обяснил. Той ме изпрати на носа с фенерче в ръка и да пукна, ако пристанът не изскочи изведнъж от тъмнината, все едно, че Хъчинсън беше следвал радиолокационни сигнали. Той даде заден ход, докара тежко люлеещата се кърма на половин метър от пристана, изчака да скоча на брега, даде пълен напред и изчезна в мъглата. Опитах се да си представя как чичо Артър прави тази маневра, само че въображението ми се оказа безпомощно. Слава Богу, в момента чичо Артър спеше като праведник и сигурно сънуваше повишение.

Пътеката от пристана към платото беше стръмна и хлъзгава и никой не се беше погрижил да я снабди с предпазно перило откъм морето. Не бях кой знае колко натоварен. Освен годините си носех фенерче, пистолет и въже. Не че възнамерявах да се правя на Дъглас Феърбанкс и да се катеря по назъбените стени на замъка. По-скоро от опит знаех, че въжето е основна част от екипировката, когато на човек му предстои разходка по осеян със стръмни скали остров. Но дори и с този лек товар се бях задъхал здравата, когато се добрах до върха.

Поех не към замъка, а на север, следвайки тревната ивица, която водеше към голямата скала на северния край на острова. Същата ивица, от която по-големият син на лорд Кърксайд заедно с бъдещият му зет бяха излетели с малкия бийчкрафт и катастрофирали малко след това. Ивицата, над която преди по-малко от дванайсет часа бяхме летели с Уилямс, след разговора ни с лорд Кърксайд и дъщеря му. Северният край на тази ивица свършваше рязко и предишният път ми се беше сторило, че там виждам това, което търсех. Така че сега отивах да проверя.

Тревната площ беше равна и гладка и аз се придвижвах бързо, без да се налага да си светя. И без това не можех, защото бях твърде близо до замъка. Той беше тъмен, но това не означаваше, че няма охрана. На тяхно място непременно бих охранявал мястото денонощно. Изведнъж се препънах в нещо меко, топло и живо и паднах.

Нервите ми вече не бяха същите като преди четирийсет и осем часа и реагирах сравнително бързо. Извадих ножа и се метнах върху него без да му давам възможност да се изправи на крака. На четирите си крака. От създанието лъхаше тежката миризма на бежанец от навеса за кормене на риба на Тим Хъчинсън. Хубаво се питат хората защо козите вонят, след като поемат само хлорофил. Казах няколко успокоителни думи на четириногия приятел и те изглежда подействуваха, защото не употреби рогата си и аз продължих по пътя си.

Вървях и размишлявах, че подобни унизителни срещи не се случват на хора като Ерол Флин. Ако пък се е случвало Ерол Флин да носи фенерче, при едно такова мизерно падане той никога не би го счупил. И запалена свещ да би носил, тя сигурно и след падането би продължила да гори ярко в мрака. Но не и моето фенерче. Не и моето гумирано и гарантирано срещу счупване фенерче. От него вече не ставаше нищо. От джоба си изрових малката писалка-фенерче, загърнах се в якето и я пробвах дали свети. Можеше и да не взимам всички тези предпазни мерки, защото и светулките биха се изсмели. Прибрах я обратно и продължих. Не знаех на какво разстояние бях от стръмния ръб на скалата и не ми се искаше да го узнавам, когато щеше да е твърде късно. Извадих отново светулката и запълзях напред на четири крака. След пет минути стигнах до целта си и почти веднага открих каквото търсех. Точно на ръба имаше дълбока бразда. На ширина тя беше почти половин метър при дълбочина около десет сантиметра в центъра. Белегът беше пресен, но не съвсем. Тук-там вече се подаваше трева. Значи времето горе-долу съвпадаше. Според мен тази бразда е била оставена от опашката на самолета. Без да има никой в него, са запалили двигателя, форсирали са и са освободили спирачките. Самолетът не е набрал достатъчно скорост, за да излети, прекатурил се е и е оставил тази бразда. Точно това ми трябваше. Сега всичко си идваше на мястото — и пробитият корпус на лодката на оксфордските студенти, и тъмните сенки под сините очи на Сюзан Кърксайд. Вече бях сигурен.