Алистър Маклейн - Устата на гроба

Чух зад себе си някакъв лек шум. Така, както бях застанал, и някое петгодишно хлапе можеше да ме хване за глезените и да ме бутне в пропастта, без да мога да направя нищо. А може би козелът се беше върнал, за да ми отмъщава за прекъснатия си сън. Извърнах се с изваден пистолет. Наистина беше козелът. Жълтите му очи проблясваха печатно в мрака, но кой го знае какво всъщност замисляше. Бавно отстъпих, за да изляза от обсега на рогата, леко го потупах по главата и се махнах. Както беше тръгнало сигурно щях да получа инфаркт преди още нощта да е свършила.

Дъждът и вятърът бяха поутихнали, но в замяна на това мъглата беше по-непрогледна от всякога. Обгръщаше ме плътно и не виждах дори и на метър пред себе си. За момент се зачудих какво ли прави Хъчинсън в този ад, но бързо го прогоних от мислите си. Без съмнение той се справяше по-добре с работата си, отколкото аз с моята. Оставих вятъра от дясната си страна и тръгнах към замъка. Въпреки мушамата, която носех, последният ми костюм бе станал вир вода. Възнамерявах да представя сметката от химическото чистене на касиера в службата.

За малко да се блъсна в стената на замъка, до такава степен не виждах нищо. Нямах представа откъде ми се пада входът и реших да тръгна наляво. След няколко метра стигнах до друга стена, под прав ъгъл спрямо първата. Значи това беше източната част на входа. Тръгнах надясно.

Имах късмет, защото иначе вятърът щеше да духа откъм гърба ми и никога не бих усетил цигарения дим. Миризмата беше слаба в сравнение с пурите на чичо Артър и анемична що се отнася до отровата на Тим Хъчинсън, но си беше цигарен дим. Някой пушеше до входа на замъка. По правило на пост е забранено да се пуши. С тази ситуация можех да се оправя. Тренирал го бях стотици пъти. Не беше като да си имаш работа с козел на ръба на пропаст.

Хванах пистолета за цевта и тихо тръгнах напред. Беше се облегнал на входа. Почти не го виждах, но движението на огънчето издаваше положението на тялото. Изчаках го да вдигне цигарата към устата си за трети път, и когато огънчето припламна, което за миг го заслепи, бързо пристъпих и го ударих с дръжката на пистолета в мястото, където според мен се намира тилът на всеки нормален човек. За мой късмет той се оказа съвсем нормален човек.

Падна към мен, аз го задържах и нещо ме мушна болезнено в ребрата. Оставих го сам да измине оставащия път до земята и взех предмета, който се беше закачил в сакото ми. Беше щик, и то добре изострен. Към щика имаше и пушка „Лий Енфийлд 303“. Като във войската. Не смятах, че това бяха обикновени предпазни мерки. Приятелчетата ни започваха да стават неспокойни, а аз не знаех до каква степен бяха наясно или се досещаха за плановете ни. Пък и не разполагаха с много време. Също като мене. След няколко часа щеше да съмне.

Взех пушката и внимателно тръгнах към ръба на скалата, като гледах щика да бъде пред мен и леко да опира земята. Вече ловко избягвах всякакви пропасти, но с пушката и щика пред себе си можех да бъда съвсем сигурен, че ще разбера навреме откъде започва вечността. Открих ръба, леко отстъпих, обърнах пушката обратно и направих две успоредни резки в подгизналата почва — петдесетина сантиметра дълги и на около трийсет сантиметра една от друга. Стигаха до самия ръб. Почистих приклада и поставих пушката на земята. Щяха да търсят изчезналия часовой едва след разсъмване, да видят следите и да си направят съответните изводи.

Не го бях ударил толкова силно, колкото си мислех. Като се върнах, вече се беше размърдал и тихо стенеше. По-добре, защото поне нямаше да се налага да го нося. В момента не се чувствувах способен да нося когото и да било. Натъпках носната си кърпичка в устата му и стоновете престанаха. Човек със запушен нос можеше да умре от задушаване така, но нямах друг избор. Нямах и желание да му преглеждам синусите. Ставаше въпрос за собственото ми здраве.

След две минути той вече беше на крака. Нито се съпротивляваше, нито направи опит да избяга, защото бях пристегнал глезените му като на спънат кон, ръцете му бяха вързани отзад на гърба, а във врата му опираше цевта на пистолета ми. Казах му да тръгва, и той тръгна. Двеста метра по-нататък, в началото на пътеката, спускаща се към пристана, кривнахме встрани и спряхме. Привързах китките към глезените му и го оставих там. Видях, че диша без особени затруднения.

Други часовои нямаше, поне откъм главния вход. Прекосих вътрешния двор и се добрах до парадната врата на замъка. Тя беше затворена, но не и заключена. Влязох и мислено се наругах, че не бях претърсил пленника си, за да му взема фенерчето сигурен бях, че имаше. Прозорците вероятно бяха със завеси, защото в преддверието царуваше абсолютен мрак. Хич не ми се щеше да се придвижвам опипом из тъмния шотландски замък, защото имаше голям риск я да съборя с трясък някоя ризница, я да се блъсна в някой меч, щит или чифт еленови рога. Извадих писалката-фенерче, но светлината беше толкова слаба, че дори не можех да си погледна часовника.