— Кой сте вие? — Гласът й трепереше, а в сините й очи светеше уплаха. — Не ме докосвайте! Ще викам!
Хванах я за ръката, за да й покажа, че не всички докосвания са опасни, и казах:
— Няма да те докосна, Сю Кърксайд. Само недей да викаш, моля те. Дори не говори високо. Нали знаеш, че е опасно?
Тя ме погледна. Устните й беззвучно мърдаха, но виждах, че страхът напуска очите й. Внезапно се изправи и седна.
— Вие сте мистър Джонсън от хеликоптера.
— Внимавай — казах с укор. — За подобно нещо ще те арестуват и във „Фоли Бержер“. — Тя се покри с одеялото и аз продължих: — Името ми е Калвърт. Работя за правителството. Идвам като приятел. А ти имаш нужда от помощ, нали така, Сюзан? И ти, и баща ти, лорд Кърксайд.
— Какво искате? — пошепна тя. — Какво правите тук?
— Дошъл съм за да сложа край на неволите ти — отвърнах аз. — И за да си изпрося покана за сватбата ти с Джон Ролинсън. Най-добре е да я направиш към края на идущия месец, какво ще кажеш? Тогава ще ми дадат отпуска.
— Вървете си. — Гласът й беше нисък и отчаян. — Вървете си, защото ще съсипете всичко. Моля ви, вървете си. Ако сте приятел. Моля ви!
Тя наистина искаше да си вървя. Опитах отново:
— Добре са те обработили. Но ако им вярваш, си много наивна. Никой няма да те пусне. Те ще унищожат и най-малката частица, която би могла да се използува като доказателство срещу тях. Всички, които са имали нещо общо с тях.
— Няма! Бях, когато мистър Лаворски обеща на татко, че на никой няма да му се случи нищо. Той каза, че те са бизнесмени, а бизнесмените не убиват.
— Лаворски, така ли? — Погледнах разтревоженото й лице. — Може и да го е казал, само че едва ли е споменал, че за последните три дни са убили четирима души, колкото са и опитите им да убият и мен.
— Лъжете! Това са измислици. Подобни неща отдавна не се случват. Умолявам ви да си вървите!
— Ето как говори дъщерята на потомствен шотландски лорд — грубо отвърнах аз. — За нищо не ставаш. Къде е баща ти?
— Не зная. Снощи към единайсет часа дойдоха мистър Лаворски и капитан Имри — и той е от тях — и го взеха със себе си. Татко не ми каза къде отиват. Той изобщо нищо не ми казва. — Тя млъкна и издърпа ръката си. Скулите й леко се зачервиха. — Какво искате да кажете с това, че не ставам за нищо?
— Той каза ли кога ще се върне?
— Какво значи това, че не ставам за нищо?
— Значи, че си млада и наивна и вярваш на всичко, което ти казват разни закоравели престъпници, а на мен не вярваш. Не вярваш на единствения човек, който се опитва да ви спаси. Вие сте една малка и упорита глупачка, мис Кърксайд. Що се отнася до младия Ролинсън, като изключим това, което го чака, бих казал, че поне от тебе се е отървал.
— Какво значи това? — Не е присъщо на младостта да бъде с безизразно лице, но сега нейното беше точно такова.
— Ако е мъртъв, няма да може да се ожените — брутално отвърнах аз. — А той ще умре. Ще умре поради глупостта на Сю Кърксайд. Защото тя отказва да види истината. — Говорех с вдъхновението на пастор. Свалих си яката и махнах шалчето. — Какво ще кажеш, харесва ли ти?
Гледката никак не й хареса. Руменината изчезна от скулите й. Аз също не се харесах, защото се виждах в огледалото на тоалетната масичка. Творението на Куин беше в пълен разцвет. Цветовете на дъгата образуваха кръг около врата ми.
— Куин? — прошепна тя.
— Познаваш ли го?
— Познавам ги всичките. Или повечето от тях. Готвачът ми каза, че той веднъж се хвалил как навремето бил демонстрирал силата си в цирка. Но се скарал с партньора си за някаква жена и го удушил. По същия начин — тя кимна към врата ми. — Но мислех, че са само хвалби.
— Интересно дали и сега продължаваш да ги смяташ за доброволци мисионери от някое християнско дружество? — присмях й се аз. — Познаваш ли Жак и Крамър?
Тя отново кимна.
— Тази нощ ги убих и двамата. Но преди това те бяха убили един мой приятел. Строшили му врата. А после се опитаха да убият и мен, и шефа ми. Убих и още някакъв тип. И той идваше да ни убива. Май се казваше Хенри. Сега вярваш ли ми? Или още мислиш, че сме клекнали на селската ливада и си играем на „пускам, пускам кърпа“?
Шоковата терапия подействува. Лицето й дори не беше бледо, а с цвят на пепел.
— Мисля, че ще повърна.
— По-късно — отвърнах хладно, макар че ми се щеше да я взема в ръцете си и да й кажа, че чичко й Калвърт ще се погрижи за всичко. Но вместо това продължих със същия студен глас: — Сега нямаме време за подобни отклонения. Искаш да се ожениш, нали така? Отговори ми сега, баща ти каза ли кога ще се върне?
Читать дальше