Алистър Маклейн - Устата на гроба

Отстъпих и прошепнах на Сюзан:

— Накъде водят тези стълби?

— Към лодките, разбира се. Накъде другаде?

Наистина накъде другаде. Браво, Калвърт, браво. Хем видя от хеликоптера канарата, отделяща замъка от хангара, хем не ти хрумна, че те явно са свързани с подземен проход, след като отгоре не се вижда пътека.

— Този коридор вдясно към избите ли води? — Тя кимна. — А защо са толкова дълбоко под земята? Не се ли удължава пътят до виното?

— Всъщност те не са винарски изби. Използували са ги за водни резервоари.

— Има ли друг път към тях?

— Не. Само този е.

— Да, но още след първите пет стъпала той вече ще ни е надупчил с пушката си. Познаваш ли го?

— Хари. Не му знам другото име. Татко казва, че е арменец. Истинското му име трудно се произнася. Млад, мръсен и противен.

— Имал е нахалството да ти се предлага, така ли?

— Да. Беше ужасно — тя докосна устните си с ръка. — Вонеше на чесън.

— Не го обвинявам. И аз щях да направя същото, ако не си мислех за пенсията. Сега иди при него и му се подмажи.

— Какво?!

— Извини му се. Кажи му, че отначало не си разбрала благородния му характер. А сега баща ти го няма и ти можеш да говориш с него. Измисли нещо.

— Не!

— Сю!

— Та той няма да ми повярва — прошепна тя.

— Като застанеш на половин метър от него, ще забрави всичко. Нали е мъж като всички.

— И вие сте мъж и сте на двайсет сантиметра от мен. — Вечната женска логика.

— Вече ти казах, че нас с теб ни разделя пенсията ми. Хайде, действувай.

Тя кимна с нежелание, а аз се скрих в най-близката изба, хванал пистолета за цевта. Тя го повика, той тръгна с пушка в ръка, но когато я видя, забрави за пушката. Сюзан започна да си казва урока, макар че можеше и да не си дава този труд — Хари се оказа доста напорист. Буйна арменска кръв, няма що. Пристъпих и го халосах по главата. Завързах го и понеже нямах повече носни кърпички, откъснах парче от ризата му и го натъпках в устата му. Сюзан се изкиска с нотки на истерия в гласа.

— Какво има? — запитах аз.

— Хари. Той много обича да се кипри. Не виждате ли, че ризата му е копринена? Не зачитате хората, мистър Калвърт.

— Не и такива като Хари. Поздравявам те, добре се справи.

— Пак беше ужасно. Сега вонеше на уиски.

— Младежите понякога имат странни вкусове — отбелязах уклончиво аз. — Ще им свикнеш. Все пак е по-добре от чесън.

Хангарът за лодки представляваше по-скоро голяма сводеста пещера, оформена в една естествена пукнатина на скалата. Откъм вътрешния й край се виждаха два тунела, успоредни на бреговата линия, които се губеха в мрака. Погледнат от въздуха, хангарът сякаш не можеше да побере повече от две гребни лодки, но отвътре пещерата беше толкова просторна, че в нея би се побрала и „Файъркрест“ и пак би останало място. На източния край се виждаха четири кнехта. Забелязах, че някой наскоро бе разширявал работната площадка откъм тунелите. Взех някаква корабна кука и се опитах да премеря дълбочината, но не стигнах до дъното. Значи тук можеха да влизат всякакви лодки и моторници, без да се съобразяват с нивото на прилива. Двете големи врати изглеждаха солидни, но не съвсем. На източния край имаше и малка врата към сушата.

Стоянката беше празна, както и очаквах. Приятелчетата ни бяха внимателни и работеха на парче. Веднага се виждаше с какво точно се занимават — площадката бе претъпкана с инструментите на занаята им. Виждаше се голям дизелов въздушен компресор, ръчен бутален компресор с двойно действие и с две изпускателни тръби, два водолазни шлема със съответните костюми и тръбни въздухопроводи с метални накрайници. Освен това имаше и водолазни ботуши с тежести, кабели за радиовръзка с водолазите, още оловни тежести, както и леководолазни екипировки, точно като моята, заедно с готови кислородни бутилки.

Нито се изненадах, нито се зарадвах. От четирийсет и осем часа насам знаех, че някъде трябва да има подобно оборудване, макар че едва тази нощ бях разбрал къде точно е това някъде.

Не можах да видя избите на затворниците. След като с пъшкане изкачих три-четвърти от безкрайните стъпала, свих наляво по коридора, където беше стоял Хари. Малко по-нататък имаше ниска влажна зала. В нея маса от бирени каси и още няколко каси за сядане. На масата имаше бутилка уиски — лекарството на Хари срещу лош дъх.

Зад тях се виждаше масивна дървена врата с огромна ключалка, само дето ключът липсваше. Тук нямаше да ми помогне никаква целулоидна лента, но малко пластичен експлозив щеше да свърши добра работа. Отбелязах този факт и реших да го запомня, макар че тази нощ трябваше да помня много неща, после се качих горе при Сюзан.