Алистър Маклейн - Устата на гроба

— Не беше скучно. На теб сигурно би ти доставила удоволствие — говорех и гледах как Хъчинсън провира „Файъркрест“ през мъглата и мрака. — Издай ми една професионална тайна. Как успя да откриеш онзи кей одеве? Не мислех, че е възможно.

— Голям майстор съм — отвърна сериозно Хъчинсън. — Има си карти, Калвърт. А ако погледнеш подробната карта на този район, ще видиш, че има една плитчина, дълга към двеста метра, която се намира на около триста и петдесет метра западно от кея. Оставих се на вятъра и течението, докато дълбокомерът не показа, че се намирам в плитчината, а оттам беше лесно.

— Разочарован съм — казах му аз. — Имах по-добро мнение за теб. Предполагам, че и сега си използувал същия метод.

— Горе-долу. Само че сега се ориентирах по пет други плитчини. Вече знаеш всичките ми тайни. Какво ще правим по-нататък?

— Чичо Артър нищо ли не каза?

— Ти май не познаваш чичо си Артър. Той твърди, не никога не ти се бърка в оперативната работа. „Аз планирам и координирам — така каза. — А работата се върши от Калвърт“.

— Най-после и той да признае — отвърнах.

— Та той ми разказа с какво си се занимавал напоследък. Май е голяма чест да те познавам.

— Разказвал ти е нещо друго, извън четиристотинте хиляди лири, така ли?

— Точно така. Накъде отиваме сега, Калвърт?

— У вас. Ако можеш да се оправиш в това време.

— В Крейгмор? Ще го открия. — Той дръпна от пурата и я доближи до очите си. — Май трябва да я захвърля. Така опуши всичко, че не виждам и прозорците на кабината, да не говорим за по-нататък. Къде се загуби чичо Артър?

— Разпитва пленниците.

— Не мисля, че ще изкопчи кой знае какво от тях.

— И аз. Те не се чувствуват много добре. След този скок от кея на носа на яхтата при това бясно вълнение. Особено както им бяха вързани ръцете. Леко се отърваха. Само един счупен глезен и една счупена ръка. А можеше изобщо да не уцелят палубата.

— Прав си — съгласи се Хъчинсън, подаде глава навън, прибра я и добави: — Не е от пурата. Просто видимостта е нула. Ще караме по уреди. Спокойно можеш да светнеш. Ще виждам по-лесно картата, ехолота и компаса. — Аз светнах, а той ме зяпна: — Защо си се навлякъл в този огнен цвят?

— Това е халат — обясних аз. — Имам три костюма и всичките са вирвода. Някакъв резултат, сър? — Чичо Артър тъкмо беше влязъл в кабината.

— Единият припадна. — Чичо Артър не изглеждаше никак доволен от себе си. — А другият стенеше толкова високо, че изобщо не ме чуваше. Хайде, Калвърт. Разказвай какво стана.

— Тъкмо отивах да си легна, сър. Пък и нали вече ви разказах.

— Три кратки изречения, които дори не чух заради проклетите стонове на онези двамата — каза хладно той. Искам цялата история, Калвърт.

— Отпаднал съм, сър.

— Не знам някога да си се чувствувал другояче, Калвърт. Знаеш къде е уискито.

Хъчинсън се изкашля почтително:

— Дали адмиралът би ми позволил…

— Разбира се, разбира се — отвърна чичо Артър със съвсем друг тон. — Естествено, младежо. — Младежът беше с цели две педи по-висок от него. — Налей и за мен, Калвърт.

Пет минути по-късно им казах лека нощ. Чичо Артър беше недоволен — сигурно очакваше да чуе кой знае какви страховити истории, но аз бях много уморен. Чувствувах се като старицата с косата след Хирошима. Надникнах в каютата на Шарлот Скурас. Тя спеше като труп. Замислих се за аптекаря от Торбей — той беше полузаспал, недовиждаше и гонеше осемдесетте. Като нищо можеше да е сбъркал и вместо приспивателно да ми е дал нещо съвсем друго.

Оказа се, че несправедливо съм подозирал старчока. След чудодейното ни, според мен, пристигане в заливчето на Крейгмор, ми трябваше не повече от минута, за да събудя Шарлот. Казах й да се облече — хитър ход, все едно че не съм знаел, че е спала с дрехите — и да слезе на брега. Петнайсет минути по-късно бяхме в къщата на Хъчинсън, а след още петнайсет минути поставихме груби шини на счупените крайници на пленниците и ги затворихме в някакво помещение, което се осветяваше само откъм небето, но през отвора не би се измъкнал и самият Худнни. После аз отидох и си легнах в някаква миниатюрна стаичка, където вероятно бе нощувал председателят на селективния комитет на художествената галерия на Крейгмор, защото най-добрите рисунки бяха тук. Тъкмо се унасях с мисълта, че ако някога започнат да присъждат научни степени за продажба на недвижими имоти, първата такава степен би трябвало да се даде на човека, успял да продаде къща на шотландски остров, намираща се до навес за чистене и нарязване на риба, когато вратата се отвори и някой запали лампата. Отворих мътните си очи и видях Шарлот Скурас да затваря тихо вратата след себе си.