Елена Павлова - Зайчета и хвърчила

— Имаш талант за керванджия! — доволно призна Гащатко, когато на десетия ден стигнаха подножието на Кленовата планина — Ако някой ден ти хрумне да пътуваш, аз ще съм първият, който с радост би те наел!

— Забавно е да си с кервана! — съгласи се Броколи — Между другото, толкова пътувахме, а не видяхме нито един разбойник…

— Надявай се да не ги и видиш — ако имаме късмет! Хайде, мисли за нещо весело! Утре сутрин минаваме през прохода, след което вече може да се каже, че си си почти вкъщи!

— Ами — още три седмици път!

— Безопасен път! — поправи го Гащатко.

През нощта Броколи се събуди само веднъж — странно често някъде в далечината се обаждаше бухал.

На сутринта Гащатко подреди кервана по нов начин. Най-отпред имаше каруца. Следваха я два фургона с разни евтини стоки — прости платове, домакински съдове и други дрънкулки. След тях яздеха Гащатко и зайчето, следваха фургоните с ценни кожи, билки и по-скъпите товари, край които бяха подредени въоръжените ездачи. Редицата завършваха останалите коли.

— Това е боен строй за планина! — обясни Гащатко — В прохода няма място да се прави кръг. Ето защо бойците пазят само важните неща — ако нещо се случи, винаги можем да изоставим другото. Но печалбата ни е тук! — той махна към охраняваната част.

— Защо тогава има коли и отпред?

— Понякога разбойниците събарят камъни на пътя. Ако стане така, няма да пострада нищо важно!

— Но и няма да можем да избягаме!

— Фургоните отпред и отзад блокират както бягството ни, така и достъпът на противника до нас!

— Значи ще има разбойници?

— Надявам се, че не! — Гащатко изсумтя — Защо непременно са ти притрябвали?

— Ами… — Броколи мръдна с уши — Любимите ми книжки са за разбойници! Замък високо в скалите, пиршества и песни, знаменити обири…

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но да си разбойник никак не е забавно. Нито пък да си жертва на разбойници!

— Но…

— Виж сега, определено не съм чувал за разбойник, който да живее в замък. В повечето случаи те се крият в някоя тъмна и одимена пещера, ходят в дрипи, ядат оскъдно и, когато успеят да ограбят някой керван, прекупвачите на крадени стоки им плащат едва една десета от това, което аз самият бих получил за същите неща!

— О! — разочаровано промърмори Броколи — Защо тогава не се откажат?

— От разбойничеството ли? Повечето от тях просто нямат с какво друго да се захванат. Разбойниците, момчето ми, са глупави, озлобени и неспособни… Пък и… Навсякъде ги издирват и, ако напуснат планината, ще ги хванат и ще ги хвърлят в затвора!

— О-о… — проточи Броколи.

Към обяд вече почти бяха прекосили прохода и напрегнатият Гащатко като че ли се поуспокои… И точно тогава една стрела се заби в гърлото на коня му.

Фалко изцвили и се изправи на задни крака. Броколи бе така зает да върне кончето в нормална позиция, като при това не падне под копитата му, че някак си не забеляза какво и как точно е станало. Когато след няколко секунди бе вече в състояние да се огледа, нападението беше почти приключило. Ездачите се валяха по земята със стрели в гърдите, Гащатко стенеше премазан под трупа на коня си, а отвсякъде към кервана се стичаха разбойници. Дори и да бе имало момент, в който Броколи можеше да смушка Фалко и да се измъкне, той бе вече отминал. А зайчето и бездруго нямаше намерение да бяга. Скочи от седлото и приклекна до Гащатко. Попита:

— Добре ли си?

— Разбира се, че не съм! — изпъшка катерицата — Проклети бандити… Мисля, че успяха… Да ме улучат и в гърба…

По устните му изби кръв.

— Гащатко…

— Обърни се, моля те! Не искам… Не искам да ме гледаш как умирам! И се… пази!

Кръвта бликна на плътна струя между устните му.

Броколи го хвана за раменене:

— Няма да умреш, нали?

Гащатко не отговори. Очите му бяха замъглени, а тялото трепереше. Едната му лапа, която не бе затисната под коня, напипа пръстите на Броколи, сграбчи ги и ги стисна. Той със свистене си пое дъх и прошепна:

— Пази… се! — след което се отпусна и главата му клюмна.

— Гащатко! — Броколи го разтърси — Гащатко!

Продължи да го вика по име и да го тресе, а хлиповете го задавяха.

— Стига, хлапе, мъртъв е! — някой сложи лапи на раменете му и грубовато го дръпна назад.

— Той у-у-умря! — изстена Броколи.

— Ами, да, случва се! — съгласи се лисугерът, който го държеше — Хайде, ставай! Това конче е твое, нали? Скачай на седлото тогава и да тръгваме! Сигурен съм, че много ще се харесаш на дъщеря ми!