Елена Павлова - Зайчета и хвърчила

— Да, за него също съм ти благодарен! Вълничке, ще докараш онази лодка, нали?

Видрата кимна.

— Добре тогава! — Картофчо изгрухтя — Да се връщаме в селото, започнах да огладнявам!

Докато стигнат Детелиновото селце, съвсем се смрачи. Когато Броколи зърна топлите светлинки на прозорците, той си спомни думите на Орехчо за това, какво точно е домът. Едва сега той болезнено усети колко много му е липсвало селото. Нямаше търпение да се прибере вкъщи.

— Беше много интересно да пътуваме… — прекъсна размишленията му Роро — Обаче не ми се заседява на едно място. Ще имаш ли нещо против да тръгна с Картофчо?

— Стига той да е съгласен…

— О, да! — прасето радостно кимна — Наистина имам нужда от добро куче-пазач… и от приятел и спътник!

— Пррррекррррасно! — Роро облиза зурлата му — Можеш да ррразчиташ на мен!

Къщите на селцето изплуваха от мрака. Картофчо, Роро и Вълничка свиха към хана.

Съвсем сам, Броколи продължи към улицата. Приятни спомени летяха из главата му — ето там живееше Морковчо, вечният палавник и беладжия. Там пък бе домът на Тревичка… А ето и къщата на Детелинка…

Най-сетне той стигна до малката бяла къщурка, чиито прозорчета грееха особено дружелюбно и привлекателно. Отвътре се разнасяха смях и весели писъци — братчетата и сестричетата му си играеха. Той бутна портичката и несигурно спря в дворчето. Толкова весели бяха… Дали пък не бе сгрешил — дали всъщност семейството му не се чувстваше по-добре без него? Може би щеше да е по-хубаво да отиде в хана и утре да потегли а път с Картофчо без дори да им се обади? Почти се бе обърнал да си тръгне, когато чу гласа на майка си:

— Толкова ми липсва… Как мислиш — дали е жив или лежи някъде отдавна погребан?

— Броколи ли? Той е умно зайче! — баща му въздъхна — Надявам се, че е жив и е добре… Само колко ми се иска да се върне у дома…

— Каква грешка щях да направя! — Броколи се плясна по челото — Рижла бе права, наистина съм голям глупак!

Той бързо прекоси дворчето и отвори вратата.

Всички го гледаха, вцепенени от изумление. Първа се опомни мама Карфиолка. Тя изтича и го прегърна:

— Синко! Само колко си порастнал…

По бузите й се стичаха сълзи. Трогнат, Броколи нежно я целуна:

— Всичко е наред, мамо… Върнах се вече!

— Като че ли знаех, че ще дойдеш… Приготвила съм детелинови цветчета… Гладен си, нали?

— Добре дошъл у дома, сине! — татко Брюксел на свой ред притисна Броколи в прегръдката си — Много ми липсваше!

Братчетата и сестричетата на зайчето го обсадиха с радостни писъци:

— Какво ни носиш? Какви подаръци си ни приготвил?

— Не съм ви взел нищо… — Броколи се засмя — Но имам цял куп интересни истории за разказване…

— Оставете брат си на мира! — сгълча ги мама Карфиолка — Нека хапне и си почине, след това ще ни разказва!

Така и стана. Вечеряха — Броколи не си спомняше някога да е хапвал по-вкусна детелина. Натъпка се така, че едва мърдаше.

След като масата бе разтребена, той се намести по-удобно на стола си и поде разказа:

— Лодката беше прекрасна. Тясна, с висок нос и скосен бак, тя приличаше на готов за излитане лебед. Забелязах я още докато тичах с останалите надолу по хълма. Не я бях виждал друг път, но, Господи, беше прекрасна…

Затаили дъх, зайчетата слушаха с внимание и възторг.

© Елена Павлова

Източник: http://bukvite.com

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1886]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:55