Елена Павлова - Зайчета и хвърчила

— Пррекррасно е!

— Всички на борда! — зайчето се качи на сала — Готови за пускане на хвърчилото!

Вятърът поде и издигна високо копринения квадрат. Опашката бодро заплющя. Въжето се изпъна и салът потегли — отначало бавно, но после все по-бързо и по-бързо…

Салът пореше вълните с безумна скорост. Предният му край леко се бе издигнал нагоре, дърпан от хвърчилото. Водата от двете страни се пенеше и заливаше задния край.

— Все пак, не е лодка! — със съжаление отбеляза Броколи.

— Чудесно е! — Роро ловеше с уста водните пръски и подтичваше напред-назад като малко кутре.

Внезапно зайчето забеляза нещо лъскаво недалеч пред тях. Секунда по-късно салът се разтърси от удар. Можеха и да подминат видрата, ако Роро не се бе навел светкавично и не я бе издърпал на борда.

Тя беше в безсъзнание — гърдите й слабо се повдигаха.

— Горката! — Броколи изпитваше угризения — Как можахме да я блъснем?

— Добррре ли е? — Роро също се чувстваше виновен — Ще се опрррави ли?

— Хм, не виждам кръв, не напипвам и нищо счупено… Ударът просто я е зашеметил. Ако не я беше издърпал, сигурно щеше да се удави!

Видрата дойде на себе си след минута-две. Простена, надигна се и се хвана за главата:

— Ох, боли… Къде съм?

— На нашия сал! — Броколи извинително разпери лапи — Блъснахме те…

— Ох! — видрата седна — Ама и аз съм една зяпла… Да не видя цял сал!

— Доста бързо се движим! — обясни Роро — Извинявай!

— Няма нищо! Впрочем, казвам се Вълничка!

— Приятно ми е, Броколи! А това е ротвайлерът Роро!

— И закъде сте тръгнали?

— Прибираме се в Детелиновото селце!

— Така ли? Дали не бихте ме закарали до там? Тъкмо се връщах нататък…

— А къде си ходила?

— Търся една лодка! Стигнах чак до Киселото село, но никой не я е виждал! Изчезнала като с магия…

— О! И каква е била тя? — Броколи изпитваше определени подозрения — Да не би случайно да е бяла, с триъгълно платно и много, много бърза?

— Точно така! Прилича на излитащ лебед или поне така я описа Картофчо. Да не би да си я виждал?

— Дори повече от това… — зайчето въздъхна — Така се случи, че заспах в нея и… Продадена е в Мидения град. Нямаше да мога да се върна с нея. Но нося парите!

— Това поне е нещо! — съгласи се Вълничка — Горкият Картофчо щеше да се побърка. Разбираш ли, той е турист и не бърза заникъде — но без лодката не може нито да продължи, нито пък да се върне вкъщи!

— Може би хвърчилото ще му помогне?

— Ще трябва да говориш с него самия! — Вълничка сви рамене — А дали няма да се намери нещо за хапване при вас?

Предишната вечер Броколи бе прибрал една кокошка и, понеже и без друго бе време за обяд, той я раздели между Роро и видрата.

— Не е риба… Но е вкусно! — Вълничка лакомо се нахвърли върху порцията си.

Малко преди свечеряване салът пристигна в Детелиновото селце.

— Готови за спускане на хвърчилото! — извика Броколи.

Салът плавно се плъзна към брега. Вълничка скочи с въже в лапата и здраво го върза към кея.

— У дома! — Броколи блажено се усмихна.

— Виж! — Вълничка посочи с лапичка — Това е Картофчо!

По брега към тях бързаше закръглено розово прасе. Още отдалеч то се провикна:

— Откри ли я?

— Нещо такова! — Вълничка се усмихна — Картофчо, това са Броколи и Роро!

— Приятно ми е… — прасето мимоходом кимна на зайчето и продължи — Къде е?

— Мисля, че аз трябва да обясня… — Броколи въздъхна — Аз съм виновен за изчезването на лодката. Просто исках да я разгледам. После легнах в люцерната и съм заспал, а тя се е отвързала… Стигнах чак до Мидения град. Само че не можех да се върна с нея и Орехчо я продаде…

— Лодката ми! — изквича Картофчо.

— Ето парите! — зайчето свали кесийката от врата на Роро — Много съжалявам, че така се получи! Не беше нарочно, наистина! Знам, че положението е неприятно, но… Мога да ти предложа хвърчилото. Със сала то е по-тромаво, но ако го вържеш към лодка, сигурно ще пътуваш почти толкова бързо, колкото и с…

Картофчо горестно въздъхна.

— Знам една подходяща лодка! — предложи Вълничка — Видях я като слизах надолу. Съвсем наблизо е, в Маргаритеното селце! Мога да я купя и да я докарам до утре…

— Е, Броколи, поне си честен! — Картофчо отново въздъхна — Можеше да задържиш парите и да не се връщаш изобщо — или пък да се върнеш и да твърдиш, че никаква лодка не си виждал… Благодаря!

— Не съм се замислял по въпроса! — призна Броколи — Просто така ми се стори правилно… Ще вземеш хвърчилото, нали?