Ед Макбейн - Изборът на убиеца

Двамата от отдела за убийства на северния район се казваха Моногън и Монро. Бяха грамадни мъжаги, облечени със спортни сака и сиви панталони.

— Нас с такива случаи обикновено не ни занимават-каза Моногън на Карела.

— Не е прието — добави Монро.

— Шефът ни пази за сериозни неща — продължи Моногън.

— По-сериозни няма накъде — допълни Монро.

— Не ни губят времето с престъпления от любов.

— Любов, омраза и други дивотии — доизясни Монро.

— Само предумишлени убийства — каза Моногън.

— Дето са ги изпекли предварително — разгъна мисълта му Монро.

— Ние сме неговите баш юнаци — скромно каза Моногън.

— За нула време всичко ни е ясно — рече Монро.

— Осемдесет и седми полицейски участък се чувства поласкан от вашето присъствие — каза Карела с усмивка на уста. Беше висок мъж със син костюм и бяла кърпа в джобчето на сакото. Бяла бе и ризата му, съчетана със синьо-златиста вратовръзка. Водеше разговора с ченгетата от отдела за убийства, застанал в самоуверена разхлабена поза на спортист, на човек, умееш, да контролира стройното си, гъвкаво, мускулесто тяло. Очите му бяха кафяви и имаше изпъкнали скули. Лицето му имаше леко азиатски вид и издаваше, че той вътрешно се забавлява от разговора с Моногън и Монро.

— Осемдесет и седми участък има всички основания да бъде поласкан — каза Моногън.

— И трогнат — добави Монро.

— Направо сме в екстаз — рече Карела.

— Всички искат да оберат част от нашата слава — каза Моногън.

— Не ме разбирайте зле — рече Карела. — Работата е там, че наистина се чувстваме поласкани от това, че отделът за убийства ни е изпратил най-добрите си хора.

— Прави си майтап с нас — каза Моногън.

— Плакне ни — добави Монро.

— Мисли си, че осемдесет и седми участък може да се оправи и без нас.

— Мисли си, че няма нужда от нас.

— Че на кого сме притрябвали?

— Колкото му е притрябвала на човек дупка в главата.

— Той ни казва да изчезваме.

— Казва ни учтиво да вървим на майната си.

— Кажи му да върви по дяволите — рече Моногън.

Карела се усмихна, но сетне лицето му изведнъж стана сериозно. Погледна към магазина.

— Какво ще кажете? — попита.

Моногън и Монро проследиха едновременно погледа му. В магазина полицейският фотограф правеше снимки в едър план на тялото, лежащо върху мокрите от алкохола парчета стъкло, и светкавицата му присвяткваше.

— Струва ми се — замислено изрече Моногън, — че това е работа на някой откачен.

Майер Майер беше сигурен, че ще изтърве празненството по случай пълнолетието на племенника си.

Естествено, нямаше да се оплаква. Беше уредил с лейтенанта да не бъде на смяна този ден, но лейтенантът не можеше да знае, че предния ден ще се извърши убийство. Разбира се, ченгетата от 87-и участък можеха да очакват убийство всеки божи ден. Трябва просто така да си програмираш празниците, че да не съвпадат с убийствата.

Не че на Майер Майер чак толкова му пукаше. Въпросният племенник беше едно проклето чудовище на име Ъруин, наричано гальовно в семейството „Ъруин Разбойника“. Но детето, така или иначе, се падаше син на сестрата на жена му и това го правеше негов племенник — тоест се предполагаше, че трябва да изпитва някаква привързаност към милото отроче. Пък и жена му нямаше да му прости евентуалното отсъствие. Сетне щеше цяла седмица да му мели на главата какво незабравимо семейно тържество е пропуснала по негова вина. Междувременно щеше да го храни с консерви, а стените на семейната му спалня нямаше да отразяват ритъма на скърцащи пружини. Такива ми ти работи.

Човекът, седнал срещу Майер Майер в приемната на 87-и участък, не знаеше, че Майер щеше да пропусне тържеството на Ъруин Разбойника, а и да знаеше, хич нямаше да го е еня. В магазина на човека бе извършено убийство и в главата му се въртеше една-едничка мисъл.

— Стока за четири хиляди долара на вятъра! — крещеше. — Кой ще я плаща? Аз ли? Аз ли ще я плащам от джоба си?

— Може би очаквате полицейското управление да ви изпрати чек, господин Фелпс? — попита Майер. Зададе въпроса спокойно и с невинен поглед. Майер Майер беше много търпелив човек. Баща му, човек с чувство за хумор, бе решил, че ще е много забавно да даде на сина си собствено име, което да е в хармония с фамилното. В резултат на света се появи шедьовърът Майер Майер, за свое нещастие ортодоксален евреин, живеещ в един преимуществено нееврейски квартал. Когато на децата от квартала им трябваше повод да го напердашат, веднага се сещаха за повтарящото се име. С годините Майер Майер успя да развие една почти свръхестествена търпеливост-търпеливостта на човек, станал жертва на прищевките на съдбата и на оригиналното чувство за хумор на баща си. Търпеливостта почти не беше оставила физически белези по него, ако не се брои пълното му оплешивяване още преди да навърши трийсет години. Сега беше вече на трийсет и седем, пропускаше едно семейно празненство и изчакваше търпеливо господин Фелпс да отговори на въпроса му.