Реймънд Фийст - Легенди за Войната на разлома

Мършавия си помисли същото. Скочи отново напред още по-широко ухилен и от ъгъла на устата му потече слюнка.

И над всичко това кънтеше монотонното заклинание, като воденични камъни, стържещи в темелите на света.

Флора зави на ъгъла и изпищя. Лори беше в другия край и тичаше насам — а стражът, когото беше пробола в крака, куцукаше след нея!

„Какво да правя, какво да правя?“, помисли си Флора. След което извика:

— Лори! Завий надясно към вратата по средата на коридора!

Затичаха една към друга и виковете на преследвачите им се усилиха. Двете момичета едва не се сблъскаха; после и двете блъснаха вратата с рамене, тя се отвори, вмъкнаха се и я затръшнаха.

Стаята беше спалня, с четири двойни легла, празна. Глинен светилник гореше на единствената маса, до която имаше само един стол. Флора се огледа отчаяно.

— Дай стола! Ще подпрем вратата!

Лори се втурна към стола, но в същия момент преследвачите им блъснаха вратата и отметнаха Флора чак в средата на стаята.

Мъжете бяха побеснели: устите им се бяха запенили от яд. Целите бяха омазани с масло от гърнетата, които бяха хвърлили децата…

Флора мислеше бързо, въпреки че всичко останало сякаш ставаше много бавно. Извърна се и вдигна глинената лампа, като внимаваше да не угасне от бързото движение. После направи две крачки напред, хвърли я и видя как се завъртя във въздуха и пламъците облизаха лицата на мъжете.

Маслото прихвана веднага: не с резкия пламък като борова смола, но достатъчно бързо, с гъсти жълти пламъци в косите и брадите им. И двамата заподскачаха като в танц на място, запищяха и се заудряха по лицата, а пламъкът плъзна по прогизналите им от масло дрехи, Флора за миг замръзна стъписана.

Лори обаче пристъпи покрай нея, наведе се, вдигна единия от изтърваните мечове с две ръце и го размаха. Беше тежък за нея, но пък тя целеше точно.

„Сигурно доста е помагала в клането на свине“, помисли си Флора.

Мъжете паднаха, загърчиха се и закрещяха. Лори стоеше задъхана с кървавия меч в ръце.

Последният наемник спря стъписан на прага и мечът падна от ръката му. Заломоти несвързано, заотстъпва, после се обърна и побягна.

Спъна се в приклекналия Кей, преметна се през него и падна по лице на каменния под. Манди пристъпи отнякъде с ръжен в ръцете, зад нея — Нийса със свещник и Рип с още един, по-тежък.

„Това започва да ми омръзва“, каза си Джими.

Двете остриета бляскаха, двамата продължаваха да се въртят в кръг. Мършавия бе ранен под коляното, но това само като че ли го влудяваше още повече.

— Златцето ми! — изсъска той и отново пристъпи напред.

— Аз ще се справя с него — каза Джарвис Коу до рамото на Джими.

Мършавия и Джими се озърнаха. Рокс лежеше проснат до стената, стиснал корема си с ръце. Между пръстите му бликаше кръв.

— Освободи жертвата! — изрева Коу. — Богиньо, това е все едно да се опитваш да запушиш четири дупки с един чеп!

Мършавия изкрещя нещо и нападна; Джими се дръпна назад на драго сърце.

Беше голяма стая, а другата отзад — още по-голяма. Трябваха му шест крачки, за да се добере до магьосника, който стоеше до масата с вдигнати ръце. Около него пълзеше тъмен ореол, по-точно мрак с контурите на човек. Джими се хвърли напред с безупречен скок.

„Няма да можеш да ми пееш с две стъпки стомана в дробовете!“

Магьосникът махна небрежно с едната си ръка. Зад очите на Джими изригна светлина и той изкрещя от болка.

— Не! — изрева Брам, щом младежът с рапирата залитна назад. — Не, не, не!

Старецът вдигна кривия нож, а магьосникът продължи монотонното си заклинание.

Брам усети как лъхна вятърът — вятър от гняв. Нещо изшумя, женски писък разкъса въздуха, писък, който идваше отвсякъде и отникъде.

— Сега! — прогърмя гласът на магьосника. — Сега! Удряй!

И коприната се смъкна от лицето на Брам. Той се взря в сбръчканото лице на мъжа, който се канеше да го убие, и изръмжа от ярост. Ножът падна от ръката на стареца.

— Закри? — прошепна той невярващо.

„Кой?“ — удиви се Брам, зашеметен от страх и гняв. Не беше виждал толкова мъка като тази, изписана на състареното лице над него: лицето се сгърчи и от очите на стареца потекоха сълзи.

— Закри! Синът на Закри. Вярно е било! Илейн, курво! Кучко!

— Тя е мъртва — въздъхна другият глас. — О, проклятие! Закъсня. „Аз съм мъртъв!“

Мисълта прокънтя в главата на Брам като звън на бронзова камбана. Пред барона вече стоеше някаква смътна фигура. Чуваше гласа й — не бе силен, но отекваше сякаш в костите му.