Реймънд Фийст - Легенди за Войната на разлома

Лори набързо каза наум няколко молитви към няколко богове, надникна, вдиша дълбоко и размърда пръстите си.

„Брам. Мисли за Брам“.

Завиха зад ъгъла. От двете страни на железни скоби в стените горяха светилници. Четирима мъже пазеха висока затворена врата от лъскаво дърво. Двама седяха на пейки; други двама стояха един до друг пред нея, подпрени на алебардите си.

Джарвис Коу ахна и дръпна юздите пред обкованата с желязо порта. Беше отворена. Трябваше почти да спрат след бесния си галоп, за да минат.

„Тъмно е като в рог“, помисли си Джими и попита:

— Нещо лошо ли?

Разстоянието и дъждът скриваха всичко, освен треперливата светлина от един висок прозорец.

— Много — процеди през зъби Коу. — Закъснели сме. Много. Нещата вече са започнали.

Смушиха уморените коне и скоро видяха входа на замъка и пред него една двуколка — конят търпеливо стоеше под дъжда.

— Това е конят на лелята на Флора! — възкликна Джими. — Флора и Лори са дошли да ни търсят!

— Или да търсят младежа, на когото си се натъкнал — отвърна Коу.

Вратата беше отключена и Джими неволно се усмихна — Флора не си беше губила времето, нито беше забравила наученото като крадец, преди да се захване с креватния занаят. Двамата вързаха конете за железните халки на ниската стена покрай моста над рова.

„Може да ни потрябват, ако се наложи да се махаме бързо“, помисли младежът.

— Аз ще вляза пръв — каза Коу, изправи се и извади сабята си.

— Нямам нищо против — съгласи се Джими и измъкна рапирата.

Откъм вратата на залата за жертвоприношения долетя приглушен вик, после — трясък на стомана и пронизителен писък, който можеше да излезе само от женско гърло, а след него — болезнен вик, който можеше да излезе от всякакво гърло.

Мъжът с кадифеното палто изрече рязка заповед. Мършавия и Рокс стояха до вратата; единият вдигна капака на шпионката и предпазливо надникна навън — страх го беше да не го промушат през нея сигурно.

— Сигурно са пак малките плъхчета, милорд — каза Рокс. — Ото е паднал — не виждам кръв. Другите, изглежда, са ги подгонили.

— Дръпни се оттам, но стой близо до вратата — рече барон Бернар. — Не пускай никого, с цената на живота си. — И отново се обърна към магьосника.

— Разчетът на времето е съдбоносен, милорд — каза мъжът с празните очи. — Трябва да ударим точно в подходящия момент. И ще имаме само няколко секунди, докато дамата ви е между живота и смъртта. Бихте ли заели мястото ми?

Барон Бернар се приближи. Магьосникът му подаде крив нож и той го взе смущаващо похватно. Острието беше нашарено със символи и също като онези по пода, които младежът вече не можеше да види, бяха някак загадъчно отблъскващи и изнервящи.

— Внимавайте — предупреди магьосникът. — Най-доброто символично изобразяване на един остър нож е един остър нож.

Баронът се изсмя късо и механично като човек, който е чувал много пъти една и съща шега.

В стаята беше студено, но Брам усещаше миризмата на собствената си пот и го сърбеше от вледенените капки по лицето и слабините. Винаги се беше мислил за храбър — и преди се беше изправял пред опасности — пожари, наводнения, няколко битки, докато работеше по керваните — но точно сега подозираше, че е готов да се моли и да проси милост, стига да не беше толкова безполезно.

Лори видя как се опулиха пазачите, щом двете завиха на ъгъла.

— Ха, ама вие не сте Фортен и Сонарт — каза единият от двамата с алебардите. Имаше превръзка на едната ръка, сигурно от изгаряне.

— Проклет да съм! — извика другият. — Това е момиче!

Флора духна в шепата си.

Първият се строполи и замря. Двамата на пейката скочиха с рев и посегнаха към сабите си. Лори вече бе извадила своята, стиснала я беше с две ръце за дългата, увита с кожа дръжка. Успя да я извърти навреме и удари острието на алебардата, щом то изфуча към Флора. Стоманата издрънча в стомана, после острието се хлъзна и се закачи в жлеба между шипа и брадвата. Мъжът се ухили, завъртя оръжието с цялата сила на ръцете и раменете си и сабята изхвърча от ръцете на Лори; приятелите му отскочиха встрани и сабята издрънча във вратата зад тях.

После мъжът изрева и се дръпна: Флора го беше промушила в бедрото с ножа си.

— Бягай! — извика тя.

Лори я послуша. Флора хукна по другата черта на буквата „Т“. Двамата със сабите хукнаха след нея, но не можаха да я догонят, ако се съдеше по ругатните, които засипаха. Лори тичаше с все сили и охкаше всеки път, щом стъпеше на земята с левия крак. Мъжът зад нея сипеше смесица от закани и мръсотии. Тя погледна за миг през рамо и видя, че куца не по-малко от нея.