Реймънд Фийст - Принц на кръвта

— Е, значи това било работата, нали? Боррик ще си вземе бележка, ще си оправи поведението и вие с татко ще сте доволни и…

Злата усмивка на Джеймс се насочи към него.

— Както и ти, драги! Защото ако този тъп каприз на природата вземе, че се остави някой ревнив съпруг на кешийска дворцова дама да му пререже гърлото, ти си този, който някой ден ще носи короната на Кондуин в Риланон. А и да не стане така, все пак ти ще си кралският наследник, докато брат ти не се сдобие със син. Но дори и тогава най-вероятно ще свършиш някъде като херцог. — Гласът му малко се успокои и той добави: — Поради което трябва да започнете да се учите за бъдещата си служба.

— Разбирам — каза Боррик. — Още от утре. Хайде да отдъхнем малко…

— Не бързай толкова — каза Джими. — Урокът ви още не е свършил.

— Ама, чичо Джими — почна Ерланд.

— Разбрахме ви вече — каза Боррик ядосано.

— Не мисля — отвърна баронът. — Все още сте тъпи. — Обърна се към двамата сержанти и каза: — Продължете, ако обичате.

Барон Джеймс даде знак на Локлир да го придружи и двамата оставиха принцовете да се подготвят за боя, който ги чакаше. На излизане Джеймс каза на лейтенант Уилям:

— Като приключат с тях, отнесете ги в стаите им. Оставете ги да си починат добре и им осигурете храна, след което се погрижете да са готови да се явят при Негово височество следобед.

Уилям отдаде чест и се приготви да гледа „тренировката“. Поклати глава. Гледката нямаше да е от най-приятните.

Момчето извика.

Долу в двора мечемайстор Шелдън бе притиснал младия принц Николас с напористата си атака. Боррик и Ерланд, които следяха двубоя от прозореца на дневната на родителите си, ревнаха възхитени, когато малчуганът ловко парира, нанесе контраудар и принуди мечемайстора да отстъпи.

Боррик се почеса по брадичката и отбеляза:

— Скокливец е, дребосъкът му с дребосък, няма спор. — Свирепият оток от сутрешната „тренировка по бокс“ бе започнал да потъмнява.

— Наследил е уменията на баща ни с оръжието — съгласи се Ерланд. — Въпреки недъгавия крак, дяволски добре се справя.

Вратата се отвори, влезе майка им и двамата младежи се обърнаха. Анита махна с ръка на придворните си дами към отсрещния ъгъл на стаята и те се настаниха по диваните да обсъдят по-интересните клюки. Принцесата на Крондор се приближи до двамата си сина и надникна през прозореца тъкмо в момента, когато зарадваният от успеха си Николас изгуби равновесие и изведнъж се оказа обезоръжен.

— Ники, не! Трябваше да го предвидиш — изрева Ерланд, макар че прозорецът беше затворен и братчето му не можеше да го чуе.

— Толкова се старае! — засмя се Анита.

Отдръпнаха се от прозореца и Боррик сви рамене.

— Е, като за малко момче се справя доста добре. Не е много по-лош от нас на неговата възраст.

— Тази маймунка… — почна Ерланд.

Майка му изведнъж се извърна към него и го зашлеви. Жените в ъгъла моментално спряха да си шепнат и зяпнаха удивено принцесата. Боррик изгледа майка си с не по-малко удивление от брат си. През всичките деветнадесет години от живота им тя нито веднъж не беше вдигала ръка срещу тях и Ерланд беше по-слисан от това, отколкото от болката. В очите на Анита се четеше и гняв и съжаление.

— Никога повече не говори така за брат си. — Тонът й не оставяше място за спорове. — Подигравахте му се и му причинявахте повече болка от всичките зли подмятания на благородниците наведнъж. Той е добро момче, обича ви, а вие му отвръщате единствено с подигравки. Още първия ден, в който се прибрахте в палата, му поговорихте само пет минути и го разплакахте. Баща ви е прав: твърде дълго ви оставих ненаказани за грешките ви. — И им обърна гръб.

Боррик понечи да отърве и себе си, и брат си от неудобството и измънка:

— Ама, мамо, ти ни повика. Има ли нещо друго, за което да си говорим?

— Не съм ви викала — каза Анита.

— Аз ви повиках.

Момчетата се обърнаха и видяха баща си — стоеше на прага на кабинета си. Момчетата се спогледаха бързо, разбрали, че баща им ги е гледал достатъчно дълго, за да види малката размяна на любезности между тях и майка им.

След дълга пауза Арута каза:

— Ако ни извиниш, искам да поговоря насаме със синовете си.

Анита кимна и даде знак на дамите си да я последват. Стаята бързо се опразни и останаха само Арута и близнаците.

— Е, оправихте ли сте вече? — попита Арута.

Ерланд разпъна показно схванатите си мускули.

— След тазсутрешния „урок“ по-добре не можем и да бъдем, татко.