Майкъл Скот - Алхимикът

Моментално засече аурите им.

Зелената на Фламел, сивата на Скатах, кафявата на Вещицата от Ендор и чистата сребърна на момичето. Беше ги спипал — и този път нямаше да допусне грешка, нямаше да ги остави да се измъкнат.

— Ти стой тук и се наслаждавай на красивите картинки — измърмори Дий, като потупа Джош по рамото. Водата разцъфна в екзотични калейдоскопни шарки, омайващи и хипнотични. — Скоро ще се върна за теб.

След това, без да помръдне и мускулче, той призова чакащата си армия.

Мъглата внезапно се сгъсти и потъмня, наситена с мириса на развалени яйца и нещо друго: прах и суха земя, влага и плесен.

И ужасът се спусна над Охай.

Ръцете на Никола Фламел вече започваха да сияят със зелена светлина, когато той дръпна вратата на магазинчето и направи раздразнена физиономия, щом камбанката иззвънтя весело.

Докато Вещицата работеше със Софи, слънцето се бе скрило зад хоризонта и в долината беше плъзнала студена мъгла. Тя се кълбеше по Охай Авеню, виеше се през клоните на дърветата и оставяше всичко, което докосне, покрито с капки влага. Колите пълзяха, а фаровете им, с големи ореоли от светлина, едва успяваха да пробият мрачината. Улицата бе пуста; всички хора, които доскоро се разхождаха навън, облечени с летни дрехи, се бяха изпокрили по къщите, бягайки от влагата.

Скати застана до Фламел на вратата. Държеше в едната си ръка къс меч, а в другата нунчаку.

— Това не е добре, никак не е добре. — Тя си пое дълбоко дъх. — Надушваш ли го?

Фламел кимна.

— Сяра. Миризмата на Дий.

Скати потрака с нунчакуто.

— Този наистина започва да ме дразни.

Някъде в далечината се чу метален трясък от сблъсък на коли. Автомобилна аларма отекна жално зад тях. Разнесе се писък, пронизителен и ужасяващ, а след това още един и още един.

— То идва. Каквото и да е — рече Фламел мрачно.

— Тук сме в капан — рече Скати. — Хайде да намерим Джош и да се връщаме в колата.

— Съгласен съм. Който отстъпва, живее по-дълго.

Той се обърна и погледна в магазина. Вещицата от Ендор държеше ръката на Софи и бързо й шепнеше нещо. Струйки бял дим все още се размотаваха от момичето, а от пръстите й като развит бинт се смъкваше бял въздух.

Софи се наведе напред и целуна старицата по бузата, после се обърна и тръгна към вратата.

— Трябва да вървим — каза тя, останала без дъх, — трябва да се махаме оттук.

Нямаше представа какво има отвън, но новопридобитото знание позволяваше на въображението й да насели мъглата с всякакви чудовищни създания.

— И затворете вратата след себе си — извика Вещицата.

В същия миг светлините премигнаха и угаснаха. Охай потъна в мрак.

Камбанката издрънча, когато тримата излязоха на вече пустата улица. Мъглата бе станала толкова гъста, че шофьорите бяха принудени да отбият от пътя и по главната улица вече нямаше движение. Цареше неестествена тишина. Фламел се обърна към Софи.

— Можеш ли да определиш къде е Джош?

— Той каза, че ще ни чака в парка. — Тя присви очи, мъчейки се да съзре нещо през мъглата, но тя бе толкова гъста, че Софи едва виждаше на тридесетина сантиметра пред лицето си. Следвана от Фламел и Скати, тя слезе от тротоара и отиде до средата на празното шосе. — Джош? — Мъглата погълна думите й. — Джош — извика пак тя.

Нямаше отговор.

Една внезапна мисъл проблесна в главата й и Софи протегна дясната си ръка и разпери пръсти. От дланта й излетя лек полъх, но мъглата само се завихри леко. Тя опита отново и една ледена вихрушка се понесе по улицата, прорязвайки добре оформен коридор в мъглата, като закачи задния калник на една кола, зарязана насред улицата, и остави вдлъбнатина в метала.

— Опа. Май трябва да се упражнявам — промърмори тя.

В изчистеното от мъглата пространство пристъпи една фигура, а после втора и трета. Никоя от тях не беше жив човек.

Близо до Софи, Фламел и Скати се появи скелет, който стоеше изправен и носеше опърпани останки от син кавалерийски мундир на офицер от американската армия. Държеше ръждясало парче от сабя в костеливите си ръце. Когато обърна глава към тях, прешлените в основата на черепа му изпукаха.

— Некромантия — ахна Фламел. — Дий е пробудил мъртвите.

Още една фигура изникна от мъглата: това беше частично мумифицираното тяло на мъж, който носеше огромен железничарски чук. Зад него идеше друг мъртвец, чиято плът изглеждаше жилава като гьон. Чифт сбръчкани кожени кобури висяха на хълбоците му и когато видя групичката, той посегна с костеливите си ръце към липсващите пистолети.