Майкъл Скот - Алхимикът

Джош се събуди — в ушите му проехтя викът на сестра му.

Отне му няколко секунди да осъзнае къде се намира: седеше на бордюра на фонтана в Либи парк, докато навсякъде около него се носеха, виеха и пълзяха гъсти, зловонни валма мъгла, изпълнени със смътно мяркащи се скелети и мумифицирани тела, облечени в дрипи.

Софи!

Трябваше да стигне до сестра си. От дясната му страна, сред сиво-черната мъгла, проблесна зелена светлина и припламна сребро, за кратко озарявайки мъглата отвътре и хвърляйки чудовищни сенки. Софи беше там; а също Фламел и Скатах, и се биеха с тези чудовища. Той трябваше да бъде с тях.

Изправи се неуверено на крака и видя доктор Джон Дий да стои точно пред него.

Дий беше ограден с противна жълта аура. Тя мяташе искри, пращеше и съскаше като горяща мазнина и издаваше гранивия мирис на развалени яйца. Мъжът беше с гръб към него. Беше подпрял лакти на ниската каменна стена до чешмата, от която бе пил Джош. Дий наблюдаваше напрегнато в събитията, разиграващи се на улицата. Беше се съсредоточил толкова, че трепереше от усилието да контролира наглед безкрайната върволица от скелети и мумифицирани хора, тътреща се покрай него. Сега, когато вече бе на крака, Джош забеляза, че в мъглата има и други създания. Виждаше останките на мечки, тигри, пуми и вълци.

Чу как Фламел извика и Софи изкрещя, и първата му мисъл беше да се хвърли върху Дий. Но се съмняваше, че изобщо ще успее да го доближи. Какво би могъл да направи срещу този могъщ магьосник? Той не беше като близначката си: не притежаваше сили.

Но това не значеше, че е безполезен.

Крясъкът на Софи предизвика мощен порив от леден въздух, който превърна саблезъбия тигър в прах и отхвърли назад най-близките скелети. Огромната мечка се стовари на земята, смазвайки дузина мъртви с огромния си скелет. Въздушният порив също така бе разчистил част от мъглата и Софи за първи път зърна какво множество имаха срещу себе си. Не десетки или стотици, а хиляди от мъртъвците на Стария запад крачеха по улицата към тях. Тук-там сред тълпата имаше костеливи останки на животни, които ловуваха от векове из околните планини. Тя не знаеше какво друго може да направи. Последната магия я бе изтощила и тя се отпусна върху Скатах, която я улови с лявата си ръка, докато с дясната размахваше единия меч.

Фламел се изправи уморено на крака. Използването на магия беше изцедило и неговите запаси от енергия и през последните няколко минути се беше състарил още. Бръчките около очите му бяха станали по-дълбоки, косата му беше оредяла. Скатах знаеше, че той не може да издържи още много.

— Дай му страниците, Никола — настоя тя.

Той поклати упорито глава.

— Не! Не мога. Цял живот съм пазил Книгата.

— Този, който отстъпва, живее по-дълго — напомни му тя.

Фламел поклати глава. Стоеше превит и дишаше тежко.

Лицето му беше смъртнобледо, с две петна неестествена руменина по бузите.

— Този път е изключение, Скатах. Ако му дам страниците, ще обрека всички ни — и Пери, и целия свят — на гибел. — Той изправи снага и се обърна да посрещне създанията, вероятно за последен път. — Можеш ли да измъкнеш Софи оттук?

Скатах поклати глава.

— Не мога едновременно да се бия с тях и да я нося.

— А сама ще можеш ли да се измъкнеш?

— Бих могла да си пробия път с бой — рече предпазливо тя.

— Тогава върви, Скати. Бягай. Иди при другите Древни, свържи се с безсмъртните хора, кажи им какво се е случило тук, започнете борба срещу Тъмните древни, преди да е станало късно.

— Няма да оставя двама ви със Софи тук — рече твърдо Скатах. — Ще останем заедно до края. Какъвто и да е той.

— Време е да умреш, Никола Фламел — извика Дий от по-сумрака. — Ще се погрижа да разкажа на Пернел за този момент, до последните подробности.

Шумолене се разнесе сред множеството от човешки и животински скелети и после всички като един се втурнаха напред.

Тогава едно чудовище изникна от мъглата.

Беше огромно и черно, с две огромни жълти светещи очи и дузина по-малки. Със свиреп рев то премина през фонтана на Либи парк, трошейки орнаментираните вази, и връхлетя доктор Джон Дий.

Некромантът успя да се хвърли на една страна, преди черният хамър да се блъсне в стената и да я събори. Колата остана там, забила предница в останките, с вдигнати във въздуха задни колелета и с виещ двигател. Вратата се отвори и Джош внимателно се спусна на земята. Държеше се за гърдите, където се беше врязал предпазният колан.