Майкъл Скот - Алхимикът

Но проблем имаше. Огромен проблем.

Софи Нюман гледаше как брат й излиза от магазина и не се нуждаеше от пробудените си сетива, за да разбере, че е разстроен и ядосан. Искаше й се да го спре, да тръгне подире му, но Скати стоеше пред нея, гледайки я предупредително и вдигнала пръст пред устните си, като със съвсем леко поклащане на главата предупреди Софи да не казва нищо. После я хвана за рамото и я отведе пред Вещицата от Ендор. Старицата вдигна ръце и прокара изненадващо нежните си пръсти по контурите на лицето на Софи. Аурата на момичето трептеше и съскаше при всяко нежно докосване.

— На колко години си? — попита тя.

— На петнадесет. Е, на петнадесет и половина. — Софи не беше сигурна дали половината година има значение.

— Петнадесет и половина — повтори Дора, поклащайки глава. — Не мога да си спомня толкова назад.

Тя сведе брадичка, после я вирна срещу Скати. — Ти спомняш ли си нещо, от когато беше на петнадесет?

— Помня ясно — отговори мрачно Скатах. — Не беше ли горе-долу по времето, когато те посетих във Вавилон и ти се опита да ме омъжиш за цар Навуходоносор?

— Сигурна съм, че грешиш — рече Дора ведро. — Това беше по-късно. От него щеше да излезе прекрасен съпруг — добави тя. Вдигна глава към Софи и момичето се видя отразено в огледалата, заместващи очите на Вещицата. — Има две неща, на които трябва да те науча. Да се защитаваш — това е проста работа. Но да те обуча в магията на въздуха е малко по-сложно. Последния път, когато обучавах човек на Въздушна магия, му отне шестдесет години да усвои основните неща, и въпреки това падна от небето при първия си полет.

— Шестдесет години. — Софи преглътна. Това означаваше ли, че е обречена да прекара целия си живот в опити да овладее силата си?

— Бабо, не разполагаме с подобно време. Съмнявам се дали имаме даже шестдесет минути.

Дора се втренчи в едно огледало и отражението й ги изгледа оттам.

— Ами защо не го направиш ти, като си такава специалистка?

— Бабо… — въздъхна Скатах.

— Не ме бабосвай с този тон — рече предупредително Дора. — Ще го направя, както аз си знам.

— Нямаме време да го правим по традиционния начин.

— Не ми говори за традиции. Какво знаете вие младите за традициите? Повярвай ми, когато свърша, Софи ще знае за Въздушната магия всичко, което знам и аз. — Тя се обърна отново към Софи. — Всичко по реда си: родителите ти живи ли са?

— Да — каза тя, премигвайки изненадано, без да е сигурна накъде бие старицата.

— Добре. И ти разговаряш с майка си?

— Да, почти всеки ден.

Дора хвърли кос поглед към Скати.

— Чу ли това? Почти всеки ден. — Взе едната ръка на Софи между своите и я потупа по опакото. — Може би трябва да научиш Скатах на едно-две неща. А баба имаш ли?

— Да, майката на баща ми. Обикновено й се обаждам всеки петък — добави тя и се притесни, че днес е петък и че Нана Нюман ще очаква обаждане.

— Всеки петък — повтори многозначително Вещицата от Ендор, като изгледа отново Скати, но Девата-воин умишлено се бе обърнала и бе съсредоточила вниманието си върху богато украсено стъклено преспапие. Остави го, щом забеляза, че в стъклото има замръзнал мъничък човек в официален костюм. Той държеше в едната си ръка куфарче, а в другата пачка листове. Очите му още мигаха.

— Няма да боли — каза Вещицата.

Софи се съмняваше, че може да е по-лошо от онова, което вече е изтърпяла. Носът й се сбърчи от миризмата на горящо дърво и тя усети хладен полъх по ръцете си. Сведе поглед. Пръстите на Вещицата от Ендор предяха ефирна бяла паяжина, която се омотаваше като бинт около пръстите на Софи. Паяжината обгърна дланта й, като я покри напълно, после се уви около китката й и продължи нагоре по ръката. Тогава тя осъзна, че със своите въпроси Вещицата й е отвличала вниманието. Софи погледна в огледалните й очи и откри, че не може да въплъти в думи това, което й се искаше да попита. Сякаш бе загубила способността си да говори. Освен това се изненада, че вместо да усеща страх, от мига, в който Вещицата я бе хванала за ръката, по тялото й се разливаше вълна от покой. Тя погледна към Скати и Фламел. Те наблюдаваха ставащото, с удивление и страх, а Скатах — дори с ужас.

— Бабо, сигурна ли си в това, което правиш? — попита настоятелно Скатах.

— Разбира се, че съм сигурна — тросна се старицата.

И макар че Вещицата от Ендор говореше на Скатах, Софи чуваше гласа й в главата си, как й говори, шепне древни тайни, мълви архаични магии, разкривайки трупано цял живот знание в разстояние на няколко удара на сърцето или няколко вдишвания.