Майкъл Скот - Алхимикът

Фламел се канеше да отговори, но вдигна поглед и ненадейно се изправи на крака. Скатах също се надигна, плавно и мълчаливо. Софи моментално стана, но Джош остана да седи, докато тя не го дръпна за ръкава. После се обърна към Триликата богиня.

Но това не беше Хеката.

Жената, която Софи бе видяла по-рано, беше висока и изящна, може би на средна възраст, косата й бе подстригана ниско и приличаше на стегната бяла шапчица, а черната й кожа бе гладка и без бръчки. Тази жена беше по-стара — много по-стара. Приличаше на Хеката, затова Софи предположи, че е нейна майка или баба. Макар също да беше висока, се бе прегърбила и докато заобикаляше клона, се подпираше на черна тояжка, покрита с богата дърворезба, която бе висока поне колкото Софи. Лицето й бе осеяно с тънки бръчици, очите й бяха хлътнали дълбоко в орбитите и блещукаха със странен жълт оттенък. Тя бе съвсем плешива и Софи забеляза, че на главата й е татуирана сложна плетеница. Макар жената да носеше дреха, подобна на онази, с която Хеката бе по-рано, металическата тъкан потрепваше в черно и червено при всяко нейно движение.

Софи премигна, стисна очи, после отново премигна. Виждаше се съвсем слаба следа от аура около жената, сякаш от нея се отделяше фина бяла мъгла. Когато се движеше, тя оставяше нишки от тази мъгла подире си.

Без да покаже, че е забелязала присъствието на някой от тях, старицата се настани в стола право срещу Никола Фламел. Едва когато тя седна, Фламел и Скатах направиха същото. Джош и Софи също седнаха, поглеждайки скришом към Никола и старицата, чудейки се коя е тя и какво става.

Жената вдигна от масата един дървен бокал, но не отпи. Чу се шум откъм дънера на дървото зад нея и се появиха четирима високи, мускулести младежи, които носеха подноси, отрупани с храна. Положиха ги в средата на масата и се оттеглиха мълчаливо. Мъжете толкова си приличаха, че сигурно бяха роднини, но това, което привлече вниманието на близнаците, бяха лицата им: имаше нещо необичайно във формата на черепите им. Челата им се спускаха полегати към един изпъкнал ръб над очите, носовете им бяха къси и широки, скулите им издадени, а брадичките им хлътнали. Зад тънките им устни едва се виждаха жълтеникави зъби. Мъжете бяха голи до кръста и боси, носеха само кожени полички, по които имаше пришити правоъгълни плочки метал. Освен това гърдите, краката и главите им бяха покрити с твърди червени косми.

В един момент Софи осъзна, че ги зяпа настойчиво, и се обърна. Мъжете приличаха на някаква раса примитивни хуманоиди, но тя знаеше разликата между неандерталците и кроманьонците, а баща й имаше в кабинета си гипсови отливки от черепи на австралопитек, пекински синантроп и човекоподобни маймуни. Мъжете пред нея не бяха нито един от тези видове. После тя забеляза, че очите им са сини — яркосини и невероятно интелигентни.

— Това са Торк Алта — изплъзна се ненадейно от устата й и тя застина, защото всички се обърнаха да я погледнат.

Джош, който се взираше подозрително в нещо, което бе извадил с вилицата си от голяма купа с яхния и приличаше на късче риба, хвърли поглед към гърбовете на четиримата младежи.

— Знаех го — каза той небрежно.

Софи го срита под масата.

— Не си — измърмори тя. — Беше прекалено зает да оглеждаш храната.

— Гладен съм — каза той, а после се приведе към своята сестра-близначка и прошепна поверително. — Червените косми и свинските носове ги издават. Мислех, че си го разбрала.

— Не би било добре, ако чуят тези думи — прекъсна го тихо Никола Фламел. — Също така е грешка да съдиш по външността или да коментираш това, което виждаш. В това време, на това място важат други стандарти, други критерии. Тук думите могат да убиват… буквално.

— Или да станат причина да бъдеш убит — добави Скатах. Беше натрупала в чинията си подбрани зеленчуци, от които близнаците познаваха само някои. Тя кимна по посока на дървото. — Но сте прави — това са Торк Алта в човешкия си облик. Може би най-добрите воини на всички времена — добави.

— Те ще ви придружат, когато си тръгвате оттук — каза внезапно старицата и гласът й бе изненадващо силен за такова крехко на вид тяло.

Фламел се поклони.

— Присъствието им ще е чест за нас.

— Няма нужда — тросна се старицата. — Те няма да дойдат с вас само за да ви защитават, а също и за да се убедят, че наистина ще напуснете моето царство. — Тя постави дългопръстите си ръце върху масата и Софи забеляза, че всеки от ноктите й е изрисуван с различен цвят. Странно, но шарките бяха същите като онези, които бе забелязала върху ноктите на Хеката по-рано. — Не можете да останете тук — обяви рязко жената. — Трябва да си вървите.