Майкъл Скот - Алхимикът

— Е, ти вече ми помогна много. Поне узнах, че все още съм в Сан Франциско.

Призракът продължи да стои пред нея.

— Очаквахте да не сте тук ли?

— Мисля, че по-рано може да съм спала; страхувах се, че са ме извели от града — обясни тя.

— Държат ви против вашата воля ли, госпожо?

— Да.

Джеферсън Милър се понесе плавно към нея.

— Е, това съвсем не е редно. — Настъпи дълга пауза, по време на която образът му премигваше. — Но се боя, че не мога да ви помогна. Виждате ли, аз съм призрак.

Пернел кимна.

— Знам. — Тя се усмихна. — Просто не бях сигурна дали самият ти го знаеш. — Една от причините, поради които призраците често оставаха на определени места, беше, че просто не знаят, че са мъртви.

Старият пазач се изсмя хрипливо.

— Опитах да се махна оттук… но нещо все ме теглеше назад. Може би съм прекарал прекалено дълго време на това място, докато бях жив.

Пернел кимна отново.

— Аз мога да ти помогна да се махнеш, ако искаш. Мога да ти направя тази услуга.

Джеферсън Милър кимна.

— Много би ми се искало. Жена ми Етел почина десет години преди мен. Понякога ми се струва, че чувам гласът й да ме зове от царството на сенките.

Пернел кимна.

— Тя се опитва да те повика у дома. Аз мога да ти помогна да се освободиш от властта на това място.

— Мога ли по някакъв начин да ви се отплатя за услугата?

Пернел се усмихна.

— Ами, има едно нещо… Вероятно би могъл да предадеш съобщение на съпруга ми.

Софи и Джош последваха Скатах, която ги поведе през къщата на Хеката. Навсякъде имаше предмети, които им напомняха, че се намират в дърво: всичко — подове, стени и тавани — беше от дърво, а на места по стените имаше пъпки и покарали зелени листенца, сякаш дървото още растеше.

С ръка на рамото на брат си, Софи се озърташе наоколо. Къщата, изглежда, се състоеше от редица кръгли стаи, които почти неусетно преминаваха една в друга. Тя надничаше вътре, докато с Джош минаваха покрай тях; почти всички бяха празни и в повечето имаше високи дървета с червена кора, израснали от пода. В една стая, намираща се по-встрани и много по-голяма от останалите, имаше овално езеро. Поразително едри бели водни лилии растяха по средата на езерото и му придаваха вид на голямо немигащо око. Друга стая бе изпълнена с дървени камбанки, висящи от клоните на червеното дърво в нея. Всички те бяха с различни размери и форма, върху някои имаше гравирани символи, а други бяха без украса. Висяха неподвижни и неми, но когато Софи надзърна в стаята, започнаха бавно и мелодично да потракват. Звукът им напомняше далечен шепот. Софи стисна рамото на Джош, опитвайки се да привлече вниманието му, но той продължи да гледа право напред, сбърчил съсредоточено чело.

— Къде са другите? — попита накрая Джош.

— Тук живее само Хеката — рече Скатах. — Представителите на Древната раса са склонни към усамотение.

— А много от тях ли са още живи? — запита се на глас Софи.

Скатах спря пред една отворена врата и погледна през рамо.

— Повече, отколкото предполагаш. Болшинството не искат да имат нищо общо с човеците и рядко излизат от собствените си царства на сенките. Други, като Тъмните древни, се опитват да върнат света към стария порядък, използвайки хора като Дий.

— Ами ти? — попита Джош. — Ти искаш ли да се върне старото време?

— Аз никога не съм го смятала за чак толкова хубаво — рече Скатах, а после добави: — Особено за човеците.

Откриха Никола Фламел навън. Седеше върху висока дървена платформа, закрепена на един клон от дървото. Клонът растеше хоризонтално и беше с диаметър поне три метра. Постепенно се извиваше надолу, за да стигне до земята близо до едно езеро с формата на полумесец. Докато вървеше по клона, Софи погледна надолу и се стресна, забеляза, че измежду зелените водорасли в езерото нагоре към тях се взират мънички, почти човешки личица с ококорени очички и зейнали устица. Върху платформата имаше пет стола с високи облегалки, наредени около кръгла маса, на която бяха поставени прелестни ръчно издълбани дървени паници и изящни дървени чаши и бокали. Топъл нарязан хляб и дебели резени твърдо сирене бяха подредени върху покривката, а в средата на масата имаше две големи купи с плодове — ябълки, портокали и огромни череши. Алхимикът внимателно белеше кората на една изумруденозелена ябълка с помощта на остро триъгълно парче черен камък, което приличаше на връх на стрела. Софи забеляза, че е подредил зелените обелки във фигури, които наподобяват букви.