Лора Роуланд - Кейсей

— През която те е обучила на изкуството да се прави любов?

Долавяйки болката зад сарказма й, Сано кимна неохотно.

— Някои хора бяха недоволни, че Глициния ми помогна. Тя беше наказана. Страданията, които понесе, бяха по моя вина и аз трябваше да я обезщетя и той описа събитията, които бяха направили това и възможно. — Но не съм ходил в Йошивара да я взимам — прелиствайки дневника, той продължи: — Не е имало никаква прощална церемония, нито съвместно пътуване към новия й дом. Бакуфу дадоха парите и уредиха всичко. Глициния не е била моя любовница, нито пък аз някога съм възнамерявал да я правя такава.

— И значи повече не сте били заедно? — зад скептичния въпрос на Рейко се долавяше нетърпение.

Макар че мразеше да разочарова съпругата си, Сано отвърна:

— Видяхме се, но само още два пъти — преди да се запознаем с теб. Глициния се държеше с мен враждебно. Аз бях зает да изпълнявам дълга си към шогуна и повече не съм се отбивал в къщата й. Не е имало бурни свади, нито сдобрявания, никакъв перверзен секс, нито обиди към шогуна и със сигурност никакви тайни планове да използвам Масахиро чан за собствена облага.

Сано захвърли дневника, отново обзет от гняв заради начина, по който бе описан. Почувства се облекчен, че тайната му бе излязла наяве, но и разстроен, че бе станало по този начин. Вперил поглед в отчаяното, сковано лице на Рейко, каза:

— Аз те обичам. Винаги съм ти бил верен — гласът му звучеше глухо, пропит с искреност и нежност. — Кълна се в живота си.

Рейко изглеждаше разкъсвана между желанието да му повярва и страха да не бъде мамена повече. После се извърна. Сано изруга наум „Черния лотос“ заради мрачното недоверие, което я бе обсебило и бе поразило дори онова, което тя знаеше за него със сърцето си.

— Винаги си казвал, че добрият детектив основава преценките си на доказателства. Как можеш да ме убедиш, че не си прелюбодеец? — тя преглътна мъчително, за да не си позволи да се разридае. — С какво можеш да ми докажеш, че не си замесен в смъртта на владетеля Мицуйоши?

Значи тя дори го подозираше, че е убил Мицуйоши, за да може Масахиро да заеме неговото място като наследник на шогуна! Обзе го отчаяние и той вдигна очи към тавана. Не разполагаше с нищо, което би могло да докаже, че въпросният дневник е фалшификат. Единственият човек, който със сигурност можеше да докаже, че не бе извършил нещата, описани в дневника, бе самата Глициния. Сано си помисли за обезобразения труп и поклати глава. После погледът му попадна на дневника, който лежеше на масата, където го бе захвърлил. В паметта му сега изникна една фраза, която бе отминал без особено внимание, докато четеше. Грабна дневника и трескаво взе да прехвърля страниците, докато намери онова, което му трябваше.

— Рейко сан, виж! — възкликна.

Тя не помръдна. Сано нетърпеливо зачете:

— Беше в годината, когато се роди детето, в месеца на листата, когато Сано сан и аз седяхме на покрива и се наслаждавахме на пълната луна. Няма как да съм бил с Глициния в нощта на пълнолунието през седмия месец, след като ти роди Масахиро чан. Бях с теб. Не помниш ли?

Сега вече Рейко си спомни. Освен това се сети и за онзи пасаж, който бе прескочила, тъй като бе твърде разстроена, за да го прочете внимателно. Заляха я противоречиви чувства, зави й се свят. Слисана, се обърна към Сано.

— Да — в гласа й прозвуча безмълвно облекчение.

Окуражителна усмивка озари разтревоженото лице на Сано.

— Този месец шогунът ти беше дал почивка — продължи тя. — Ти ни взе с Масахиро чан и ни заведе на религиозно поклонение — храмът, където бяха отседнали, бе на три дни път от Едо, почивката им бе продължила общо десет дни и по тази причина Сано не можеше да е ходил при Глициния в Нихонбаши, по което и да е време около пълнолуние.

— След като сложи Масахиро чан да спи, двамата гледахме луната от градината — припомни й Сано.

— И се любихме там — сълзите, които Рейко бе сдържала толкова време, сега рукнаха. Тя се разрида от радост, че една толкова дребна подробност бе доказала, че дневникът просто е изфабрикувана история. Колко жалко, че не го бе разбрала от самото начало. — Ще ми простиш ли, че се усъмних в теб?

— Ако ти ми простиш, че пазих тайна, което трябваше да споделя с теб.

Той изглеждаше толкова искрен и огорчен, че гневът на Рейко се стопи. Без да разбере дали тя бе пристъпила към него или той към нея, се озова в прегръдките му. Усети как риданията й отекваха в него, почувства влажността по бузата си, която можеше да бъде от нейните или от неговите сълзи. Той я галеше с такава нежност, каквато Глициния със сигурност никога не бе получавала от него. Тялото й откликна с вълна от желание. Дъхът му се ускори и той я притисна до себе си.