Лора Роуланд - Кейсей

— Ето — рече, — готова си за тръгване.

Душата й представляваше котел от бурни емоции. Това бе денят, в който тя щеше да получи всичко, което бе желала. Предстоящите критични часове представляваха мост между настоящия й живот на страдания и бъдещето й, благословено с щастие. Тя бе обладана от замайващо чувство, сякаш ветровете на промяната бяха увлекли тялото й. Странни светлини и сенки се мержелееха пред очите й подобно на слънчеви лъчи, пронизващи буреносни облаци.

— Ще дойдеш ли и ти, мамо? — попита Кикуко.

— Не, скъпа — отвърна госпожа Янагисава, тъй като тя трябваше да изглежда невинна по отношение на случилото се на мястото, където плановете й щяха да достигнат своята кулминация.

— Защо не?

— Не мога — отвърна госпожа Янагисава. — Някой ден ще ти обясня.

Скоро Кикуко щеше да може да разбере и да оцени какво бе направила майка й за нея. Сега госпожа о Янагисава каза:

— Руми сан ще те вземе — и махна към възрастната прислужничка, която чакаше на прага. Тя положи ръце на раменете на Кикуко и впери поглед в лицето на дъщеря си. — Помниш ли всичко, което ти казах?

— Помня — отвърна Кикуко и кимна тържествено.

— Знаеш ли какво трябва да направиш?

Кикуко кимна отново. Госпожа Янагисава бе положила много усилия, за да обучи дъщеря си; двете бяха репетирали многократно, докато Кикуко бе изпълнила всичко безупречно. Сега можеше само да се надява, че Кикуко щеше да следва указанията й, когато моментът настъпеше.

— Тръгвай тогава — каза госпожа Янагисава. Тя прегърна Кикуко отчаяно, а ветровете на съдбата виеха все по-силно. През буреносните облаци, които се бяха скупчили в съзнанието на госпожа Янагисава, засия образът на нейния съпруг. Той й се усмихна с нежността, за която тя така отчаяно копнееше, и протегна ръка, приканвайки я да мине по моста, който бе изградила, за да може да го достигне.

Госпожа Янагисава пусна Кикуко и стана.

— Бъди добро момиче.

Кикуко изтопурка навън, последвана от прислужничката. Госпожа Янагисава остана сама. Предоставила съдбата си в ръцете на дъщеря си, единственото, което можеше да стори, бе да чака.

Покрай река Сумида имаше дълга редица от складове — високи постройки с варосани гипсови стени. Върху табели бяха изписани имената на собствениците. С герба на Токугава бяха означени оризовите складове на бакуфу. Алеи между постройките водеха към реката, където пристаните навлизаха навътре в бурните мътни води. Откъм кея носачи и волски коли пренасяха стоки по булевард, който вървеше успоредно на реката и нагоре по улиците през махали, разположени на полегатия терен.

Сано, Хирата и петдесетината им войници яздеха надолу по една улица, оградена от магазини откъм реката. Спряха конете си на известно разстояние от булеварда.

— Ето там е складът, който спомена Хошина — каза Сано.

— Онзи, около който не се забелязва никакво движение — уточни Хирата.

Масивната дървена врата беше затворена; прозорците и на двата етажа бяха със спуснати капаци. Сано видя работници да влизат и да излизат от съседните постройки, но складът, който Хошина им бе посочил като собственост на бандата Мори, изглеждаше пуст.

— Да се надяваме, че Светкавица се крие вътре рече той.

Напрежението му растеше, докато водеше войниците през булеварда. Пред склада всички слязоха от конете. Сано чу викове на мъже, които работеха недалеч, шум от стоварване на стоки на пода в съседни постройки и удари от чук от строителната площадка по-нататък. Но складът на Мори бе все така потънал в пълна тишина. Сано раздели петдесетината детективи между себе си и Хирата. Двете групи се спуснаха по алеите от двете страни на постройката. В задната й част намериха още една затворена врата и още закрити с капаци прозорци, които гледаха към двор, който се спускаше към изоставен док. Сано прати десет детективи да застанат на пост зад постройката и после поведе останалите си хора обратно към предната врата.

Похлопа силно върху потъмнелите от времето дъски и изчака. Вътре не помръдна нищо, но той долови зад вратата нечие присъствие, нещо подобно на топъл човешки мирис.

— Отворете! — извика Сано и похлопа отново.

И пак не последва никакъв отговор. Той пробва вратата, но тя бе здраво залостена отвътре. Тогава махна на трима от най-силните детективи.

— Разбийте я.

Сано, Хирата и останалите се оттеглиха назад, а тримата заблъскаха вратата с рамо. Ударите разтресоха дъските и напънаха пантите. Дървото взе да се пука, първо се появиха малки, а после и по-големи цепнатини. Внезапно във въздуха зад гърба на Сано се разнесе съскане. Той разпозна звука и приклекна предвидливо. Чу леко тупване, сведе поглед и видя стрела, която се заби в земята близо до краката му.