Лора Роуланд - Суиши

— Тичай по-бързо! — извика тя.

— Не мога! — отвърна Мидори, задъхана и хъхреща. — Върви без мен. Спасявай се!

Преследвачите ги застигаха. Рейко се завъртя и размаха меча срещу мъжете. Те извадиха своите оръжия. Мидори застена. Рейко извика към нея:

— Стой зад мен!

Стиснала меча си, тя сечеше наред; противниците й парираха ударите. Остриетата им се удряха със звън, който отекваше болезнено в ръцете й. Рейко бе участвала в битки и по-рано, но никога срещу тринайсет противници едновременно. Сега те я обградиха и като гледаше да пази Мидори зад гърба си, тя взе да се върти отчаяно, за да не допусне да я пленят. Размахваше меча си, а Мидори се блъскаше в нея и ограничаваше движенията й. Рейко сипеше удари върху нападателите си, но мечът й отскачаше от броните им.

— Помощ! — изкрещя тя, надявайки се на появата на войници от пътния патрул или на пътуващи самураи.

Зовът й отекна самотно над пустия, потънал в мараня пейзаж. Двама от нападателите сграбчиха Мидори.

— Пуснете ме! Не ме наранявайте, моля ви! — изплака тя.

Отчаяна, Рейко размаха меча още по-ожесточено. От въртенето й се зави свят, усилията изчерпаха силите й и тя вече едва си поемаше въздух от изтощение. Мускулите я боляха; главата й бучеше от пронизващия звън на мечове. Дочу писъци в далечината и зърна още главорези, които бързаха към тях откъм завоя на пътя, влачейки със себе си Кейшо и госпожа Янагисава. Изпълни я мъчителна тревога. Значи приятелките й не бяха успели да избягат.

Внезапно нечии силни и здрави като стомана ръце я сграбчиха за кръста откъм гърба. В трескаво боричкане с фигури в черни качулки, сред блъскане и яростни движения някой изтръгна меча от десницата й и я блъсна на земята. Рейко усети върху себе си тежестта на мъжко тяло; съпротивяваше се с всички сили, но въпреки това някой прикова ръцете и краката й към земята. Изтръгнаха скрития в ръкава й кинжал. Груби, дебели върви омотаха китките и глезените й. Рейко видя Мидори, Кейшо и госпожа Янагисава проснати, овързани и облени в сълзи до нея, обградени от врагове. Само ако бе успяла да ги спаси!

— Кои сте вие? — извика тя към мъжете, които я бяха пленили. — Защо вършите това?

Отговор не последва. До този момент нападателите не бяха промълвили нито дума. Странното им, зловещо мълчание засили ужаса й. Притиснаха главата й така, че да не може да я мръдне. Единият от тях приклекна и мушна между устните й малка стъкленица. Рейко усети вкус на гъста и тръпчива упойваща течност. Стисна уста. Докато се виеше и скимтеше, чу как другите жени повръщат. Мъжете насила изсипаха съдържанието на стъкленицата в устата й. Тя се опита да го изплюе, задави се, но горчивата течност се плъзна надолу в гърлото й. Нечии ръце нахлузиха върху главата й черна качулка. Без да вижда нищо, Рейко продължи да се съпротивява в пълен мрак няколко мига, които й се сториха цяла вечност. Звуците, които издаваха останалите жени, заглъхнаха; болката от вървите, които се бяха впили в плътта й, се притъпи и върху нея сякаш се спусна упойващ облак. Ужасът се оттегли и отстъпи място на обгръщаща я несвяст. Рейко престана да се бори, усети как невидими ръце вдигат тялото й и го понасят бързо нанякъде. За миг в мисълта й проблеснаха образите на Сано и Масахиро, но после черната пелена на забравата обгърна съзнанието й. Обзета от мимолетен копнеж по семейството си, през замъгления й ум премина една последна мисъл.

Оцелееше ли, вече щеше да внимава какво си пожелава.

— Извинете сосакан сама, но трябва да станете веднага.

Изтръгнат от съня, благодарение на инстинкти, неизменно отворени към света около него, Сано бе отворил очи още преди да чуе напрегнатия вик на Хирата пред вратата си. Спалнята му тънеше в мрак, но коридорът бе осветен от фенера, който Хирата носеше в ръка, и Сано видя сянката на своя главен васал през хартиената стена. Неволно се пресегна да докосне жена си до себе си, но ръката му опипа само празното място на футона. Макар че Рейко бе заминала преди близо пет дни, отсъствието й го стъписа. Той седна под тънкия чаршаф, който покриваше голото му тяло.

— Влез, Хирата сан — каза Сано. — Какво има?

Докато прекрачваше прага, Хирата отвърна:

— Специален пратеник току-що донесе вест, че шогунът ни вика в двореца.

— За какво? — попита Сано, докато се прозяваше и търкаше очи.

— Пратеникът не знаеше, но е спешно.

Сано и Хирата погледнаха към отворения прозорец. Откъм градината, където в черното небе ярката луна се носеше над борови дървета и обсипваше със сребристи сияния трева и храсти, полъхваше топъл ветрец. Долавяше се тиха песен на щурци, в мрака трепкаха светулки. Тъмната приглушеност на атмосферата говореше за час, еднакво отдалечен от полунощ и зазоряване.