Лора Роуланд - Цуамоно

Ибе сви устни в неприятна усмивка.

— Нека кажем, че и ние, и господарите ни ще имаме полза, ако убийствата престанат да бъдат фактор в настоящата криза.

Настъпи прояснение.

— Искате да кажете, че всеки от вас се страхува, че господарят му може да се окаже виновен за убийство — уточни Сано, — и не желае да бъде наказан като съучастник. Държите дворцовият управител и владетелят Мацудайра да бъдат оставени да разрешат противоречията си на бойното поле, защото предпочитате да поемете своя риск за края на една война, отколкото да заложите на резултата от разследването на убийствата.

Ибе и Отани изразиха съгласието си с мълчание. Сано осъзна, че убийството на Дакуемон бе довело до всеобща промяна, а и отзвукът все още продължаваше. Макар че нямаше намерение да се подчинява на своите надзорници, попита, тласкан от любопитство:

— А какво се очаква от мен да направя, след като няма да разследвам дворцовия управител и владетеля Янагисава?

— Има и други заподозрени, с които можете да се заемете — отвърна Отани. — Препоръчваме ви да насочите вниманието си към жените на главния старейшина Макино.

— Защо към тях?

— Те са били в личните помещения в нощта, когато Макино е умрял — каза Ибе. — Има вероятност едната от тях да е убиецът.

— По същата логика това може да бъде главният васал на Макино или актьорът гост. Ще ме предупредите ли да не се занимавам и с тях?

Отани сведе глава, едва забележимо кимвайки, което Сано разтълкува по следния начин: Тамура имаше приятели в лагера на Янагисава, а Кохейджи разполагаше с почитатели и в двете фракции, които биха могли да възразят, ако двамата бъдеха обвинени.

— Изобщо няма защо да разследвате убийството на Дакуемон — каза Отани. — По всяка вероятност е свързано с убийството на главния старейшина Макино. Един и същ виновник ще свърши работа и за двете.

— Значи очаквате от мен да припиша престъпленията на Агемаки или Окицу без значение, на коя точно, тъй като според вас те и двете са никой. Изобщо не се интересувате, че може да са невинни и убиецът да остане на свобода. Единственото, което ви вълнува, е да си спасите кожата — гласът на Сано се извиси от нарастващия му гняв. — Е, съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но ще проведа това разследване, както аз намеря за добре, и според заповедите, които съм получил от шогуна.

Отани и Ибе си размениха погледи, с които си казаха, че явно бяха подценили способността на Сано за открито неподчинение. Ибе каза:

— Негово превъзходителство ще хареса нашата версия за разрешаване на двата случая.

— Ако владетелят Мацудайра излезе победител, ще с му кажа две-три добри думи за вас — обеща Отани.

— А ако победи дворцовият управител, аз ще сторя същото — добави Ибе.

— Направете, както ви съветваме, и всички ще бъдат доволни — настоя Отани.

— Не и аз! — заяви Сано, вече вбесен. — Онова, което предлагате, е пародия на справедливостта. Аз няма да участвам в нея.

Отани и Ибе си кимнаха един на друг, сякаш уговаряйки се да преминат към действията, които бяха предвидили като необходими, но се бяха надявали да избегнат.

— Много се извиняваме, но ще го сторите — заяви Ибе на Сано.

През вратата нахлуха въоръжени войници, следвани по петите от детективите на Сано. Настана врява, докато детективите се опитваха да спрат натрапниците. Сано скочи на крака.

— Какво става тук? — попита той рязко.

— Силата често убеждава, когато здравият разум изневерява — заяви Отани самодоволно и в същото време с известно съжаление.

В стаята се втурнаха Хирата и детективите Маруме и Фукида.

— Войниците на Ибе и Отани подминаха стражите при портата — съобщи Хирата. — Докато разберем и да се опитаме да ги спрем, те вече бяха плъзнали из цялото имение.

— Изведете ги от къщата ми! — нареди Сано. Хирата, Маруме и Фукида побързаха да се подчинят, а Сано се обърна към Отани и Ибе:

— Идете и отзовете войниците си!

Надзорниците останаха по местата си напрегнати, но непоколебими. Сано се втурна към вратата, но после спря, тъй като в стаята влязоха двама войници. Между тях несигурно крачеше Масахиро, а ръчичките му се губеха в големите, защитени с брони ръце на придружителите му. Той се усмихваше, сякаш бе доволен, че се бе сдобил с двама нови приятели. А те се хилеха — все пак току-що бяха докопали безценна плячка. Сано изтръпна от ужас.

— Пуснете сина ми! — извика той.

Войниците продължиха да държат Масахиро, който придоби плачливо изражение, смутен от изблика на баща си. Ибе се обърна към войниците: