Лора Роуланд - Цуамоно

По време на брачния си живот с главния старейшина Макино бе живяла в неизменен страх, че ще му омръзне, тъй като той бе мъж с постоянна нужда от нещо ново, за да се възбужда и да задоволява гордостта си. И предпочиташе млади жени. Агемаки никога не бе обичала Макино, но бе влюбена в положението, което й бе предоставил бракът с него, и обичаше нещата, които купуваха парите му. Бе полагала неимоверни усилия да запази младостта и красотата, които бяха привлекли съпруга й, но Макино бе започнал да търси забавления в квартала на удоволствията вместо в собствената й спалня. Всичките й опити да го прелъсти отново бяха пропаднали. В деня, когато Окицу бе станала негова наложница, Агемаки бе разбрала, че дните й като негова съпруга са преброени; тя нямаше семейство или политически връзки, за да обвърже Макино. Но бе отказала да отстъпи съпруга си без борба. Сега собственикът нанесе грим върху лицето й.

— Това е най-фината бяла оризова пудра, смесена с първокачествен восък от камелия — каза той.

Подложена на същата процедура от продавача, Окицу възкликна:

— Погледнете, Агемаки сан, почти скрива ужасните бръчки около очите и устата ви!

Лекомислената обида, която й бе отправена, разпали яростна ревност у Агемаки. Тя имаше чувството, че почти вижда буйните пламъци в очите на своето отражение. Не за първи път й се искаше да зашлеви Окицу. Но вместо това се усмихна:

— Колко жалко, че гримът не може да прикрие грубостта или глупостта — каза с най-милия тон, на който бе способна.

Окицу се засмя весело, все едно Агемаки се бе пошегувала, без изобщо да разбира насочената към нея язвителна забележка. Агемаки никога не си позволяваше да изразява емоциите си към Окицу по някакъв друг начин. Тъй като знаеше, че всякакви грозни сцени само щяха да отблъснат съпруга й от нея, бе посрещнала Окицу в дома им мило и сърдечно. Беше се сприятелила с момичето и бе страдала с мълчаливо, докато слушаше как съпругът й си играе със сексуални игрички с Окицу и онзи жалък актьор. И най-важното — никога не бе показала по какъвто и да било начин, че мрази Макино, задето я бе пренебрегнал. Чакаше благоприятния момент и замисляше как да му отмъсти. Сега собственото й самообладание й помагаше по начин, който дори тя не бе подозирала.

Сосакан сама на шогуна я бе разпитал след убийството, защото очевидно смяташе, че е възможно тя да е убила съпруга си. Но тя нямаше защо да се страхува от него, макар че онази нощ бе в личните помещения на главния старейшина, и освен това бе съпругата, изместена от по-млада съперница. Нейното поведение доказваше, че тя няма нищо против Окицу. Никой не можеше да каже на сосакан сама обратното. Единственото, което трябваше да стори, за да не предизвика подозрението му, бе да продължи да играе ролята на хрисимата опечалена вдовица.

Собственикът и продавачът оцветиха с руж страните и устните на Агемаки и Окицу.

— Какво мислите? — попита собственикът.

Окицу погледна отражението си и ахна от задоволство:

— Изглеждам прекрасно!

После, хвърляйки поглед към Агемаки, добави с не особено ласкателна липса на ентусиазъм:

— Вие изглеждате по-добре от обикновено.

Агемаки успя да се усмихне мрачно.

— Имаме нови мазила за размекване на мазоли — съобщи собственикът. — Бихте ли желали да ги опитате?

Когато жените отговориха утвърдително, той накисна ръцете и нозете им в легени с ароматно масло. После двамата с продавача излязоха, за да се погрижат за други клиенти.

— Много съм разтревожена за нас двамата с Кохейджи — каза Окицу.

Агемаки се приготви да изтърпи поредното досадно излияние за любовните терзания на Окицу. Тя винаги се учудваше, че момичето говореше за тях на всеки, който бе готов да слуша. Малката не беше дискретна като нея; за разлика от нея Агемаки знаеше, че не трябва да казва нищо, което би я представило в лоша светлина.

— Толкова обичам Кохейджи! — поде Окицу. — Понякога си мисля, че и той ме обича, но друг път не съм толкова сигурна. Вие смятате ли, че той ме обича?

— Мисля, че те обича, доколкото изобщо е способен да обича някого — „Освен себе си, самонадеян глупак такъв“, помисли си Агемаки. — Ти му доставяш такова удоволствие. Приеми онова, което може да ти даде. Не очаквай повече.

Окицу въздъхна шумно.

— Предполагам, че сте права — каза тя неуверено. — Но смятате ли, че ще се ожени за мен?

— Ако отидеш на специално поклонение в храма „Канней“, може би ще го стори — но наум си каза: „На куково лято“.