Лора Роуланд - Цуамоно

Госпожа Янагисава се втурна през портата, претича покрай казармите и прекоси двора; детективът бързаше след нея. Тя влетя в къщата и се устреми към личните помещения. Заети с работата си, прислужниците възкликнаха изненадани. Задъхана и с обезумял поглед, тя връхлетя в детската стая. Там, сред купчина играчки, седеше възрастната бавачка Осуги и занимаваше Масахиро — невръстния син на Рейко. Само че нея я нямаше.

— Къде е господарката ти? — тросна й се госпожа Янагисава.

Осуги я изгледа строго, с явно неодобрение:

— Няма я. Замина вчера.

— Къде отиде?

Госпожа Янагисава всеки миг щеше да изпадне в истерия.

— Не знам.

— Кога ще се върне?

Възрастната бавачка поклати глава. Детективът проводи госпожа Янагисава навън от къщата. Тя изстена отчаяно. Всички се бяха съюзили срещу нея, заговорничеха, за да й попречат да стигне до Рейко и да изпълни желанията на съпруга си. Но решимостта й се засили, макар че един вътрешен глас й прошепна, че отсъствието на Рейко е знак от съдбата, който й подсказваше, че можеше да се откаже от сделката с дворцовия управител и да намали греховете си. Трябваше да открие Рейко. Трябваше да стори необходимото, за да спечели любовта на съпруга си и да задоволи желанията, които той бе събудил у нея.

Паланкинът, в който се возеха вдовицата на Макино и наложницата му, спря пред магазин „Янагия“ в търговския квартал Нихонбаши. Стрехите му бяха украсени с фенери, върху които бе изрисуван герб с изображение на върба. Жени оглеждаха стоките, изложени на сергии пред отворената врата. Наметалата им в ярки цветове разведряваха еднообразната сива утрин. Продавачи хвалеха на всеослушание достойнствата на стоките си и подканваха жените да купуват.

— Колко е прекрасно да излезеш навън и да се озовеш сред хора! — възкликна Окицу, когато носачите оставиха паланкина на земята. — Такова разнообразие след продължителното стоене вкъщи!

— Каза го най-малко пет пъти вече! — отбеляза Агемаки. — Постарай се да обуздаеш склонността си да се повтаряш. Известно разнообразие ще се отрази благотворно на разговорите ти.

Както обикновено, Агемаки прикри неприязънта си към Окицу зад привидно ласкава усмивка. А Окицу, простодушна както винаги, не се засегна от упрека й.

— Благодаря за любезния съвет — каза тя с искрена привързаност. — И за поканата да ви придружа при пазаруването.

Докато слизаха от паланкина, Агемаки потисна желанието си да напомни на Окицу, че изобщо не е била поканена. Агемаки бе замислила това пътуване като бягство от мрачната атмосфера, царяща в имение на мъртвия й съпруг, и като опит да се откъсне от тревожните събития, последвали убийството му. Освен това искаше да избяга от останалите обитатели на жилищните помещения, които за нея представляваха едва поносим ежедневен дразнител. Само че Окицу я бе зърнала на излизане:

— Къде отивате? — след като бе получила отговор, бе хукнала след нея. — И аз идвам с вас.

Агемаки бе позволила на Окицу да я придружи, защото бе принудена да се преструва, че харесва глупавата малка проститутка. Правеше го, откакто главният старейшина Макино бе довел Окицу в дома си. Налагаше се да се преструва още известно време, за свое добро.

Двете влязоха в „Янагия“. Прислужниците им ги последваха в просторно помещение, пълно с бъбрещи клиенти. Рафтовете по стените бяха отрупани с красиви керамични бурканчета с пудра, руж и ароматни масла, поради което „Янагия“ се бе превърнала в любимо място за жените на Едо. Продавачи търчаха наоколо, обслужвайки клиентите си и изчислявайки цените с мънистата на своите соробани. Въздухът бе наситен с ароматите на жасмин, портокалови цветове и джинджифил. Собственикът, охранен мъж с раболепна усмивка, поздрави и се поклони на Агемаки.

— Искам да видя всичко ново, с което разполагаш — каза тя.

— Разбира се, уважаема госпожо Макино.

Собственикът отведе Агемаки и Окицу в малко уединено помещение, запазено за важни клиенти, и ги настани пред една тоалетка с огледало. Плътна завеса ги отделяше от блъсканицата в магазина. Той и един продавач се заеха да изтрият грима от лицата на Агемаки и Окицу, подготвяйки ги, за да им покажат новата козметика. Агемаки наблюдаваше в огледалото постепенната поява на естествените си черти. Кожата й бе жълтеникава и суха, с леко хлътнали под скулите страни. Но Окицу бе млада, със светла, гладка и безупречна кожа на лицето. Окицу се усмихваше на отраженията им, а Агемаки кипеше от завист.