Лора Роуланд - Цуамоно

Успокоена, Окицу се усмихна:

— Толкова се радвам, че сте до мен и мога да си говоря с вас. Вие сте толкова мъдра, макар че вероятно ви е трудно да разберете какво е да си млада и влюбена.

Агемаки стисна зъби, а ръцете й в легена с масло се свиха в хищни лапи. Тя си представи кървави дири от нокти, раздрали лицето на Окицу.

— Някой ден ще разбереш, че не знаеш толкова, колкото си мислиш, докато си млада. Ако живееш достатъчно дълго.

Сляпа за скритата, отправена й от Агемаки заплаха, Окицу отвърна:

— О, забравих… вие сте изпитали любовта. Били сте влюбена в главния старейшина Макино. Но аз не мога да си представя как сте обичали този подъл грозен старец — Окицу потръпна от пресилено отвращение.

Агемаки съжали, че сосакан сама не бе там да види каква омраза изпитваше Окицу към Макино. Той би я арестувал за убийството, което би зарадвало Агемаки.

— Аз обичах своя съпруг за прекрасните му качества — каза Агемаки. Парите и властта извиняваха повечето пороци на мъжете.

Окицу не изглеждаше особено убедена.

— Вие не възразихте, когато пристигнах в дома ви. Винаги сте били толкова мила с мен. Ако някоя ми отнемеше любимия мъж, аз бих я намразила. Мисля, че бих я убила.

Агемаки си спомни как тайно бе пуснала отровни билки в чая на една възрастна жена.

— Мъжът винаги може да си намери нови жени — каза тя. — Не можеш да се справиш с всички в едно съперничество.

Агемаки знаеше, че според подозренията на някои хора тя бе убила първата съпруга на Макино. Ако не се страхуваше, че още една загадъчна смърт на жена в къщата ще й докара сериозни неприятности, отдавна да бе пратила Окицу на оня свят.

— Но не ви ли обзе гняв към Макино? Никога не съм го виждала да ви обръща внимание. Той не желаеше вас, а мен. Ако един мъж се държи така с мен, бих го убила!

Окицу говореше така, все едно нямаше никакво съмнение, че всеки нормален мъж би я предпочел пред Агемаки. Съпругата бе обзета от негодувание.

— Ако го стори Кохейджи, ти би му се молила на колене да се върне при теб — каза тя.

Засегната, Окицу се втренчи в нея с изненада.

— Няма!

Агемаки си помисли, че вероятно бе отишла твърде далеч и бе разкрила твърде много от действителните си чувства към Окицу.

— Само те дразня — успокои я тя с мила усмивка. — Но нека си представим, че Кохейджи наистина те е предал. Тогава по-добре убий него, отколкото всичките си съперници. Би имала по-голям шанс да се измъкнеш безнаказано с едно убийство, отколкото с няколко. А и би изпитала по-голямо удовлетворение да накажеш него, вместо да си разхищаваш мъстта за хора, които не са от такова значение.

В нощта, когато главният старейшина Макино бе умрял, Агемаки бе изпитала невероятно тържество, че той бе така безпомощен и зависеше от нейната милост. В някои отношения смъртта му не бе такава, както се бе надявала, но Агемаки реши, че нещата се бяха развили по възможно най-добрия начин.

— Няма значение, какво може да ми е причинил Кохейджи или колко съм му набрала; той би ми липсвал, ако умре — каза Окицу.

— Жената наистина има склонност да тъгува по мъжа, с когото се е разделила — каза Агемаки, — особено когато той й е дал всичко, което има на този свят.

Тя си помисли с обич за голямото имение в крепостта Едо, за слугите, за скъпите дрехи.

— Но компанията на един мъж далеч не струва толкова, колкото онова, което той оставя, след като си отиде от този свят — Агемаки обожаваше парите, които й бе завещал Макино. — И когато тази жена е успяла да осигури бъдещето си, тя вече няма нужда от мъж… нито би се страхувала от която и да било съперница. Никой не може да й отнеме онова, което й принадлежи по право.

Привилегированото й положение на съпруга на главния старейшина Макино вече не съществуваше, но за щастие той си отиде, преди да се разведе с нея и да се ожени отново, отказвайки се от обещанието, което й бе дал относно наследството й. Агемаки изпитваше задоволство, че се бе държала мъдро, а не се бе подвела по емоциите си. Докато продължаваше по този начин, нямаше да бъде наказана за убийството на Макино. Всичко щеше да бъде наред.

Рейко се спотайваше отвън пред уединеното помещение в „Янагия“, надничайки през една пролука в завесата към Агемаки и Окицу слисана от чутото до момента.

Нищо в думите на Агемаки не я представяше като нещо по-различно от почтената и скромна вдовица, която Сано бе описал; съпругата, която с готовност бе понасяла изневярата на своя мъж. Но Рейко бе доловила скритите й изражения и особената интонация в гласа й, макар че очевидно всичко това бе останало незабелязано за Окицу. Те обрисуваха Агемаки като ревнива, коварна жена, която ненавиждаше Окицу за това, че й бе заела мястото в любовта на Макино и в спалнята му. Те бяха равносилни на признание, че тя бе убила не само Макино, за да го накаже и да запази наследството си, но и преди това първата му съпруга, за да може да се омъжи за него. И все пак всъщност Агемаки не бе направила самопризнания за престъпленията. Не бе казала нищо, а което да не би могло да се изтълкува по начин, различен от този на Рейко, или което Сано би сметнал за доказателство на вината й. Рейко се нуждаеше от информация, надхвърляща няколкото завоалирани реплики или подсказаното от собствената й интуиция.