Лора Роуланд - Цуамоно

— Уважаеми владетелю Мацудайра — поклони се Сано, — моля, приемете моите съболезнования за смъртта на вашия племенник.

Очите на мъжа пламтяха от ярост и мъка. Сълзи оставяха искрящи дири по страните му. Той изглеждаше онемял и вцепенен; като воин, понесъл тежък удар по време на битка. Сано почувства зловещо ехо от миналото. Преди години бе разследвал убийството на сина на владетеля Мацудайра, предишен любимец на шогуна. „Положението на безспорен наследник носи лош късмет“, помисли си Сано. Сега владетелят Мацудайра бе загубил още един важен родственик.

— Можете ли да ми кажете какво се е случило? — попита Сано.

— Виж сам — каза Мацудайра с напрегнат, изпълнен с горчивина глас. И отметна завивката, с която бе и покрит Дакуемон.

Тежък, пропит с металния мирис на кръв въздух лъхна Сано. Стомахът му се сви. Тялото на Дакуемон бе изкривено, а крайниците му — извити, сякаш се бе сгърчил на леглото, където бе лежал. Блестящо тъмно петно кръв бе изцапало предницата на коприненото му кимоно и бялата покривка на футона. От гърдите му стърчеше дръжката на кинжал, омотана с най-обикновена черна корда. Сано забеляза, че острието бе забито под остър ъгъл под гръдната кост, право в сърцето. Той отвърна поглед от кървавата гледка и попита:

— С жена ли е бил?

Владетелят Мацудайра го погледна така, все едно смяташе въпроса му за идиотски.

— Нали мястото е за това.

— Коя е била? — попита Сано.

— Нямам представа.

— Къде е?

Полицейският началник Хошина отвърна:

— Когато пристигнахме, от нея нямаше и следа, а Дакуемон беше сам.

Ехото от миналото се засили в съзнанието на Сано. В убийството на сина на владетеля Мацудайра също бе замесена липсваща жена.

— Вървете да разпитате останалите клиенти в къщата — нареди той на Маруме и Фукида. — Доведете при мен всеки, който знае нещо за жената или е чул, или видял каквото и да било.

Детективите се поклониха и тръгнаха. Бе ги довел, защото Хирата не се ползваше с добро име и в двете фракции, поради което не можеше да рискува да го ангажира в действия с тяхно участие. Сега съжали, че не можеше да разчита на главния си васал. Надяваше се, че Маруме и Фукида ще се справят добре, също като Хирата. Докато оглеждаше стаята, намери обувките и меча на Дакуемон на пода до вратата, където очевидно ги бе оставил. Липсваха каквито и да било следи от нечие друго присъствие. Огледа капаците на прозорците само за да установи, че резетата са непокътнати. Не се виждаше и най-малък признак, че убиецът бе проникнал в стаята от там.

— Всичко вътре е, както го заварихте, така ли? — обърна се Сано към владетеля Мацудайра.

Мацудайра се бе втренчил в мъртвия си племенник в горчиво безмълвие. Хошина каза:

— Не сме променяли нищо, само покрихме тялото.

Сано приклекна и се взря в ръцете на Дакуемон. Бяха изцапани с кръв, сякаш бе притискал раната си, преди да падне, но иначе нямаха никакви наранявания. Очевидно Дакуемон не се бе опитал да се отбранява от кинжала. Сано току-що се бе изправил, когато в помещението се върнаха детективите Маруме и Фукида, водейки със себе си собственика на заведението.

— Никой от двойките не е виждал нито Дакуемон, нито жената с него — докладва Фукида. — Били са твърде заети, за да забележат каквото и да било в тази стая.

Маруме бутна собственика към Сано:

— Ето го единствения свидетел. Той е дал стаята под наем на Дакуемон и жената, а по-късно е открил тялото.

— Коя е тя? — попита Сано.

Собственикът имаше изпъкнали очи, които сега изхвръкнаха още повече; сви се страхливо и се отдръпна от Сано.

— Не знам как се казва.

— Как изглежда? — попита Сано.

— Не знам. Била е тук много пъти, но винаги крие лицето си.

— Някой придружаваше ли я?

— Не, господарю, винаги идва сама.

— С паланкин?

— Пеша.

Сано се отказа да определя самоличността на непознатата чрез превозното средство или ескорта. И да ги е имала, явно ги е оставяла там, където е нямало да бъдат видени.

— По което време идваше?

— Половин час след часа на глигана 11 11 От 21 до 23 часа — Б.пр. .

— Какво се случи, когато тя дойде? — попита Сано.

— Почука на вратата както обикновено. И аз я отведох в стаята. Беше запазена и платена предварително, както обикновено.

— Дакуемон беше ли вече тук, когато тя пристигна?

— Не. Той винаги идваше по-късно.

— Кажи ми какво стана, когато пристигна.

— Посрещнах го при вратата, но не го отведох в стаята. Отиде сам. Знаеше къде е — двамата винаги използваха една и съща. Тогава го видях за последен път жив.