Лора Роуланд - Цуамоно

Когато чу стъпки в коридора пред стаята си и детектив Маруме го извика по име, с охота пренасочи вниманието си, макар и да знаеше, че подобни внезапни съобщения посред нощ обикновено не вещаеха нищо добро.

— Влизай — покани го той, отхвърляйки завивката. — Какво има?

Вратата се плъзна встрани и на прага се появи грамадната фигура на Маруме, осветена от пламъчето на лампата, която носеше.

— Съжалявам, че трябва да ви събудя, сосакан сама, но се получи съобщение от ваш информатор в града. Дакуемон, племенникът на владетеля Мацудайра, току-що е бил убит.

Постройката представляваше обикновена дървена конструкция на два етажа в търговския квартал Нихонбаши, на улица, която вървеше успоредно на намиращите се наблизо оризови складове покрай река Сумида. Балконът бе заслонен с бамбуков навес, а прозорците бяха покрити с капаци. Над разположената навътре порта, при която на пост стояха двама войници, се спускаше къса синя завеса. Броните и одеждите им носеха герба на клана Мацудайра. На отсрещната страна бяха разположени схлупени магазинчета и чайни, чиито врати в предната част сега бяха залостени. Пред постройката се бяха събрали тълпа граждани. Небето на изток бе озарено от бледорозовото сияние преди разсъмване. В двата края на улицата при портите на махалата горяха фенери. През едната от тях на кон влезе Сано, съпровождан от Маруме, Фукида и още трима детективи, и множеството тутакси се раздели надве, за да им направи път. Самураите слязоха от конете си пред самата постройка.

— Какво е това място? — попита Маруме.

— Дом за тайни срещи — обясни Сано. — Тук идват прелюбодейци, за да се отдават на незаконни връзки. Нарича се „Знакът на заслеплението“.

Спомняше си къщата от времето, когато бе работил като полицейски началник на този район. Тук, в това запуснато долнопробно място, бе намерил смъртта си Дакуемон — младата и амбициозна надежда на фракцията на клана Мацудайра и вероятен наследник на шогуна. Сано, Маруме и Фукида изкачиха стълбите и влязоха в къщата. Посрещнаха ги приглушени гласове на мъже и женски плач. Собственикът на къщата — уплашен възрастен човечец — се бе свил в антрето. Отзад по протежение на осветен от лампа коридор бяха застанали още войници на Мацудайра. Откъм дъното на коридора се появи полицейският началник Хошина и се отправи към Сано и детективите.

— Сосакан сама, какво дириш тук? — тонът му заклеймяваше Сано като нарушител.

— Разбрах, че Дакуемон е убит — отвърна Сано. — Дойдох да разследвам случая.

Хошина разпери ръце, опря длани в стените на коридора и препречи пътя му.

— Не се налага. Моите служители вече започнаха разпитите. Това е работа на полицията.

„С която ти нямаш нищо общо“, говореше враждебното му изражение.

— Дакуемон бе заподозрян в престъпление, което шогунът ми нареди да разследвам — настоя Сано. — Това прави убийството му моя задача.

Хошина не преставаше с дребнавите си разправии за това, кои престъпления съставляваха чия територия. Възползваше се незабавно от всяка възможност да разшири рамките на своите пълномощия и да ограничи периметъра на действия на Сано. Войната между двете фракции само бе усилила чувството му за съперничество. В погледа на Хошина проблесна нерешителност; изглежда си спомни, че владетелят Мацудайра — неговият господар — се нуждаеше от максимален брой съюзници и особено много държеше на Сано.

— Много добре — каза с неохота.

Хошина пусна Сано и детективите да минат, но пое плътно след тях нататък по коридора, който бе ограден от два реда сумрачни помещения, обособени с дървени прегради. През отворените врати на някои от стаите Сано видя разголени и разчорлени двойки със сведени от срам лица. Пазеха ги войници на владетеля Мацудайра. Сано позна високопоставен военен и изтъкнат банкер. Макар че Хошина проявяваше по-голям интерес към политиката, отколкото към полицейската работа, поне бе задържал евентуалните свидетели.

— Той е в последната стая вляво — каза той.

Първи влезе Сано, следван от Маруме и Фукида. Покрай стените с недодялани крещящи фрески, изобразяващи пейзажи, бяха застанали още войници. Студено течение поклащаше пламъка във вътрешността на скъсан хартиен фенер, който висеше от тавана. Мебелировката се състоеше от мангал с дървени въглища, умивалник, скрит зад евтин дървен параван, и маса от лаково дърво, върху която имаше стъклен съд със саке и чаши. Върху застлания с татами под бе сложен футон, на който лежеше Дакуемон, покрит с дебела раирана завивка. Виждаше се само лицето му; очите му бяха затворени, а красивите му черти бяха застинали като в сън. До него бе коленичил чичо му, облечен в пищно атлазено наметало и брониран шлем, обкован със злато. Владетелят Мацудайра вдигна поглед към Сано.