Лора Роуланд - Цуамоно

— Какво искаш? — кресна той и думите му изплющяха като камшик. — Не можеш ли просто да ме оставиш на мира?

Тя вечно се въртеше около него, вечно го шпионираше през разни пролуки, въобразявайки си, че са тайна за него. Той я оставяше, защото не го интересуваше. Понасяше присъствието й, защото обожанието й бе като балсам за гордостта му, след като полицейският началник Хошина го бе напуснал. Но сега тя бе удобна мишена за отчаянието му. Грозноватото й лице поруменя; тя се сви, стресната от гнева му.

— Аз… съжалявам — прошепна тя. — Ако не желаете присъствието ми, ще си отида.

Жената отстъпи назад, без да откъсва поглед от него, сякаш искаше да го запази в полезрението си колкото се може по-дълго. Изведнъж вдъхновението го връхлетя със стъписваща, лъчиста сила. Потребностите му внезапно се съчетаха с околните обстоятелства. Навъсеното му изражение се разведри и той се усмихна:

— Чакай. Не си отивай. Искам да останеш.

Тя се поколеба, озадачена от внезапната промяна на настроението му.

— Съжалявам, че се отнесох с теб тъй грубо — Янагисава не бе възнамерявал да се възползва от въздействието на чара си върху съпругата му, но сега му се налагаше. — Моля те, прости ми.

Дори и най-преданият роб щеше да се отдръпне, стреснат от онова, което възнамеряваше да поиска от нея. За да осигури съдействието й, щеше да има нужда от цялото си умение да убеждава. Отиде бързо при нея и я прегърна.

— Ела, влез — покани я той и я въведе в съседната стая, уютно обзаведена с наредени по пода възглавници и фрески с морски пейзажи по стените.

Усети как тя потръпна от радост при допира му и как дишането й се ускори. Докато я настаняваше, тя вдигна поглед към него със замаяно изражение, сякаш не можеше да повярва, че бе удостоена с редкия и прекрасен дар, какъвто представляваше вниманието му. Той се настани срещу нея тъй близо, че коленете им се докоснаха. Наля две чаши вино и постави едната в треперещите й ръце.

— Господарю… Това е огромна чест…

Обзета от благоговение, тя едва си поемаше дъх, а речта й бе накъсана и несигурна. Страните й пламтяха.

— Не е повече от онова, което заслужаваш за предаността си към мен — каза Янагисава. — Радвам се, че имаме възможност да поговорим.

Тя се вкопчи в думите му с унесено изражение. Той изпи виното си, тя погълна своето.

— Опасявам се, че досега не съм бил много добър съпруг. Давам си сметка, че не съм ти обръщал внимание. Това бе грешка, особено при положение, че ти си моя вярна съпруга.

Докато го слушаше, сияещият й поглед подсказваше, че той казваше онова, което тя винаги бе копняла да чуе. Госпожа Янагисава движеше устни, безмълвно повтаряйки думите му на себе си, за да може да ги запомни.

— А ти имаш толкова прекрасни качества — Янагисава не си бе давал сметка, на какво бе способна съпругата му, докато тя не му бе разказала как бе нападнала Рейко. — Искам да ти се реванширам за начина, по който се държах с теб. Ще ми позволиш ли?

— Да! О, да!

Ръцете й пуснаха празната чаша. Тя ги притисна до гърдите си, тъй развълнувана и ликуваща, че той си помисли, че ще изпадне в несвяст.

— Хиляди благодарности — каза той, симулирайки смиреност. — Великодушието е една от чертите, които най-много ценя у теб. Отсега нататък ще се опитам да бъда по-добър съпруг. Освен това ще се помъча да бъда и по-добър баща. Ще обръщам повече внимание и на Кикуко, и на теб.

Тя излъчваше щастлива, безусловна вяра в него. Хората имаха склонност да вярват в онова, което желаят, а Янагисава бе измамил и доста по-мъдри люде.

— Толкова сте мил с мен — прошепна тя. — Как бих могла да ви се отплатя за добротата?

Янагисава се подсмихна с лукаво задоволство.

— Има една малка услуга, която би могла да ми направиш — той се наклони към нея, доближи устни до ухото й и зашепна.

Стъписана, госпожа Янагисава се отдръпна от дворцовия управител. Той повдигна вежди в очакване на отговор. Онова, което бе поискал от нея, бе тъй ужасно, че съзнанието й отхвърли дори думите му, макар че тя изгаряше от желание да му угоди.

— Аз… аз… не мога да го направя — отвърна тя. — Не бих могла.

Тя отклони поглед от страх да не види изписан на лицето му гняв, ужасена, че ще се върне към обичайната си същност — както винаги студен и недостъпен.

— Защо? — попита той с такава нежност в гласа, че тя рискува да го погледне.

Красивото му лице изразяваше единствено загриженост за нея и желание да разбере възраженията й.