Лора Роуланд - Цуамоно

Това бе славната му награда, задето бе отстоявал своята безпристрастност по време на разследването.

— Ела тук, дворцов управителю Сано — привика го с жест шогунът. — Седни до мен.

И той посочи едно място на пода под своя подиум, което се намираше между Йоритомо и владетеля Мацудайра.

Сано стана. Беше му ясно, че не би могъл да откаже поста; вече нямаше връщане назад към длъжността му сосакан сама на шогуна, която сега осъзнаваше като спокойно съществуване. Дългът и честта го издигаха и в помещението.

Сано зае своето място на кормилото на бакуфу.

Над града се спускаше здрач. По кулите и високите каменни зидове на крепостта Едо, по улиците и пред портите горяха фенери и факли. Мъгливият ситен дъжд образуваше сияйни ореоли около лампите. През проходите отекваше тропот на копита, когато преминаваха войниците на обход или служителите се отправяха към домовете си. Храмовите камбани сипеха молитвените си звуци над града, където блещукаха множество светлинки. Но имението на дворцовия управител Янагисава бе тъмно и обгърнато в тишина подобно на гробница. Пазачите при портата бяха изчезнали, както и стрелците от покривите и стражите при наблюдателните кули. Дъжд капеше от дърветата в сенките, изпълващи лабиринта от празни постройки.

Нагоре по пътя към имението се движеше шествие от един паланкин, осем конни самураи с фенери в ръка и няколко слуги, които носеха сандъци. Колоната спря пред портата. Сано скочи от коня си. От паланкина слезе Рейко. Те застанаха един до друг и отправиха погледи към каменните зидове, които се издигаха пред тях.

— Добре дошла в новия ни дом — каза Сано.

Когато й бе съобщил, че той е новоизбраният дворцов управител, Рейко замалко да припадне. Но сега съзнанието й вече почваше да приема реалността на удивителното повишение на нейния съпруг… и на промените, които щяха да настъпят като следствие в съвместния им живот.

— Колко великодушно от страна на шогуна да ти даде имението на дворцовия управител Янагисава.

При все това Рейко с неохота напусна дома, където двамата със Сано бяха живели цели четири години след сватбата си и тя бе родила сина им. Имението изглеждаше неприветливо, плашещо и покварено от злите духове на Янагисава и съпругата му. Рейко нямаше никакво желание да започне преместването на домакинството си в новия им дом.

— Това е подарък, който ми се ще да можех да откажа — каза Сано, повтаряйки на глас мислите на Рейко.

— Все още не мога да повярвам, че едно случайно убийство може да доведе до такива драстични последици — рече замислено тя.

Печална и в същото време горчива усмивка изкриви устните на Сано.

— Разпределянето на политическата власт претърпя значителни промени. Моят главен васал и скъп приятел се бори за живота си. Аз постигнах върховна слава. Всичко това нямаше да се случи, ако не бяха главният старейшина Макино, другарите му и тяхната обща игра.

Рейко си помисли за ухаещия на парфюм ръкав, символ на женската сексуалност — мека и гъвкава и в същото време мощна сила на природата, която може да повали и да унищожи и най-силните мъже.

— Макар че не е възможно да е знаел как ще умре, Макино щеше да бъде доволен от огромния смут, който причини със смъртта си и с писмото си до мен — каза Сано.

— Толкова ли е лошо да бъдеш дворцов управител?

— Не, ако мога да използвам властта си, за да правя добро.

Усмивката му стана ласкава, щом погледите им се срещнаха.

— А ти имаш ли нещо против да бъдеш съпругата на дворцовия управител?

Рейко изпита прилив на любов към него заради готовността му да се възползва по най-добрия начин от едно не особено окуражително положение и да изпълнява своя дълг в услуга на благородни цели. Реши, че по-късно ще размишлява какво ще прави оттук нататък.

— Не, щом сме заедно.

Сано извика на детективите да отворят портите на имението. Те избутаха двете дебели тежки, обковани с желязо врати. Вътре, докъдето стигаше погледът на Рейко, се простираше само мрак. Сано взе фенера от ръката на един от хората си и двамата с Рейко влязоха в имението на дворцовия управител.

бакуфу — военно феодално правителство

банчо — район на запад от замъка Едо, където потомствените васали на Токугава притежават имения, оградени с плетове от жив бамбук

буцудан — възпоменателно светилище във формата на малко сандъче съответства на божница