Лора Роуланд - Цуамоно

— Чудесна идея, нали? — рече тя, изтълкувала погрешно реакцията на Рейко. — Ако владетелят Мацудайра умре, фракцията му ще се разпадне. Неприятностите ще свършат. А ти си идеалният човек, който може да ни отърве от владетеля Мацудайра. Умна си, умееш да си служиш сръчно с меча, а и убийството не е нещо ново за теб.

По време на плена им при краля дракон Рейко бе убила при самозащита няколко от мъжете — това бе станало пред очите на госпожа Янагисава.

— Съпругът ми казва, че ще те преоблече като проститутка и тайно ще те вмъкне в лагера близо до бойното поле, където Мацудайра се среща с генералите си. Можеш да го намушкаш и да избягаш.

Госпожа Янагисава сграбчи ръцете й и ги притисна към гърдите си.

— Моя най-скъпа, безценна приятелко! Толкова се радвам, че ще направиш тези услуги на съпруга ми!

— Нищо подобно! — отсече Рейко и дръпна ръце. — Това, че дворцовият управител очаква съпругът ми да заговорничи с него, а аз да убивам в услуга на целите му, е оскърбление! Никога няма да погазим честта си с подобни постъпки. Никога няма да извърша подобно престъпление. Можете да му предадете думите ми!

Задоволството, изписано върху лицето на госпожа Янагисава, отстъпи място на изненада. Тя млъкна за момент, сякаш неспособна да подреди мислите си.

— С твое позволение ще ти припомня разследването на убийството в Мияко — рече. — Там дворцовият управител уби човек, за да спаси живота на съпруга ти. Ако не беше той, сега щеше да си вдовица. Дължиш му една смърт.

В това имаше известна логика. Обществото се крепеше на услуги и задължения, а Янагисава явно бе твърде отчаян, след като смяташе, че има основание да иска от нея отплата за спасяването на Сано. Рейко предположи, че е изчаквал подходящ случай да си поиска дълга.

— Да убиеш, за да спасиш живот, е едно — рече тя, — а политическото убийство — съвсем друго, дори и дворцовият управител да не прави разликата. Няма да извърша подобно нещо.

Искрящите очи на госпожа Янагисава помръкнаха от тревога.

— Но… той иска тези услуги от теб. А желанията му… трябва да се изпълняват.

Гласът на госпожа Янагисава вече не звучеше толкова уверено.

— Не и от мен, нито пък от съпруга ми — твърдо заяви Рейко, кипейки от гняв заради всички злини, които Янагисава бе сторил на Сано. — Почитаемият дворцов управител може сам да си свърши мръсната работа и да не ни замесва. Това е моят отговор на молбата му, макар че според мен тя изобщо не заслужава такъв.

— Но ако му кажа, че няма да изпълниш това, което иска от теб… съпругът ми ще се ядоса на мен.

В гласа на госпожа Янагисава се прокрадна страх.

— Това е ваш проблем, а не мой — отвърна Рейко.

— Щом не искаш да го направиш заради управителя… — госпожа Янагисава се поколеба и я погледна умолително. — Ще го направиш ли заради мен? Защото сме приятелки?

Гневът на Рейко забушува с нова сила при мисълта за всичко, което й бе причинила госпожа Янагисава под маската на приятелството.

— Смятате, че ви дължа услуга, след като се опитахте да убиете сина ми, а после и мен? След всичко това все още имате наглостта да се наричате моя приятелка? — Рейко се изсмя презрително.

Госпожа Янагисава се изненада. Седеше сковано, с отворена уста и се взираше с невиждащи очи в Рейко. Или бе забравила опитите си за убийство, или пък никога не ги бе признавала.

— А ето какво възнамерявах да ви кажа аз — продължи Рейко, увлечена от връхлетелите я чувства. — Не сме приятелки. Никога не сме били. Търпях вас и атаките ви към мен само защото се боях, че ще стане още по-лошо, ако не го сторя. Но това е краят. Махай се от дома ми, зла, завистлива, безумна жено! Вземи молбата на съпруга си и му я запрати обратно в лицето. И повече не се приближавай до мен и семейството ми!

Госпожа Янагисава потрепери, сякаш Рейко й беше ударила плесница. Поруменелите й страни изведнъж пребледняха. Очите й се наляха със сълзи. Тя се изправи и залитна, сякаш внезапно бе ослепяла. Рейко изпита съжаление, което развали удоволствието й от това, че най-сетне й бе казала какво мисли. Жестоките думи очевидно бяха засегнали жената, разбивайки илюзиите й за приятелството им.

В следващия миг обаче странна вътрешна енергия преобрази госпожа Янагисава. Трескавата руменина отново се върна върху страните й. Тялото й сякаш се разду и се залюля като на змия, готвеща се за нападение. Очите й, вперени в Рейко, заблестяха, изпълнени с омраза и ярост. Като че ли цялата лудост и злоба, скрити дълбоко в нея, бяха излезли на повърхността.