Лора Роуланд - Дим Мак

След като и последният затворник влезе, единият надзирател каза:

— Странно. Обикновено се връщат всички. Този път един липсва.

Рейко се взираше през прозорчето на паланкина си, който я отнасяше извън крепостта Едо, но нито гледката отвън, нито звуците стигаха до съзнанието й. Страхът, че съпругът й е обречен на смърт, бе обсебил мислите й като зловещо присъствие, изключвайки света около нея. Сподавеното ридание в гърлото й с всеки изминал миг ставаше все по-неудържимо. Мисълта да изгуби Сано или да живее без него бе отвъд поносимото.

Когато й бе казал за ужасната възможност убиецът да му е приложил докосването на смъртта, бе изпитала желание да се притисне в него, да го скачи здраво за себе си и за живота. По-късно й бе заявил, че той трябва да излезе, и тя бе обладана от неистова тревога.

— Къде? — бе попитала. — Защо?

— Да продължа издирването на убиеца.

— Сега?

Спокойна безпристрастност бе заменила доскорошния му ужас.

— Преди това ще се измия, ще се облека и ще хапна нещо.

— Налага ли се? — попита Рейко, бързайки след него. Не искаше да го изпуска от поглед.

— Все още не съм си свършил работата.

— Но ако ти остават само два дни живот, трябва да ги прекараме заедно — запротестира Рейко.

В банята Сано изсипа едно ведро с вода върху тялото си и се изтърка.

— Владетелят Мацудайра и шогунът няма да приемат това извинение. Те ми заповядаха да заловя убиеца и аз трябва да се подчиня.

Рейко изпита внезапна яростна омраза към бушидо, който предоставяше на началниците му правото да се отнасят с него като с роб. Никога до този момент самурайският кодекс не бе й се струвал толкова жесток.

— Ако има някакъв момент, в който да откажеш да се подчиниш на заповеди, той е именно сега. Кажи на владетеля Мацудайра и на шогуна, че вече достатъчно си се жертвал за тях и затова да ходят да си залавят убиеца сами — извън себе си от отчаяние, тя възкликна умолително: — Остани си вкъщи с мен и Масахиро!

— Ще ми се да можех.

Сано влезе в пълната вана, изплакна тялото си, излезе и се избърса с кърпата, която Рейко му подаде.

— Но сега имам повече причини от преди, да изправя убиеца пред съда. Не всяка жертва има шанса да отмъсти на убиеца си, преди да умре. На мен ми се предоставя уникална възможност — той започна да се смее.

— Как можеш да се смееш в такъв момент? — възкликна Рейко.

— Ако не се смея, трябва да се разплача. И не забравяй, възможно е убиецът да не ме е докоснал. В такъв случай съвсем скоро и двамата ще се смеем на случилото се. Даже ще ни стане неудобно, че сме се тревожили за нищо.

Но Рейко видя, че той не си вярваше. Нито пък тя.

— Моля те, не излизай! — възкликна тя, докато го следваше към спалнята.

Той се облече.

— Разполагам с твърде кратко време да заловя убиеца и да предотвратя следващи смъртни случаи. И ще го сторя, дори и това да е последното нещо, което ми предстои да свърша.

Никой от тях не изрази гласно страха си, че можеше да се окаже точно така. Сано се обърна към нея и я прегърна силно.

— Освен това, ако не го направя, само ще се упреквам и ще се чувствам нещастен. Това не е начинът, по който би искала да прекарам последните два дни от живота си, нали? — и добави нежно: — Ще се върна скоро, обещавам.

Рейко го бе оставила да тръгне, защото, макар и наранена, че той не иска да остане с нея, не желаеше да му отнеме възможността да прекара скъпоценното време, което му оставаше, както той намереше за добре. После бе решила, че е по-добре да свърши собствената си работа, вместо да се коси за съдба, която самата тя бе безсилна да промени.

Шествието й спря в мъглата пред имението на съдия Уеда. Тя слезе от паланкина си, бързешком мина през портата и прекоси двора, съвсем пуст в този ранен час. Влезе в къщата, където завари баща си зад писалището в кабинета му. Пред него бе коленичил пратеник. Съдия Уеда четеше един свитък, който явно бе донесен току-що. Навъси се, бързо написа нещо и го подаде обратно на пратеника, който се поклони и си тръгна. Съдия Уеда вдигна поглед към Рейко.

— Идваш рано, дъще.

Навъсеното му лице се отпусна в усмивка, която тутакси се стопи, щом забеляза изражението на Рейко.

— Какво има?

— Убиецът се вмъкна в дома ни снощи и… докато съпругът ми спеше…

Не можа да продължи, защото буцата в гърлото я задавяше. Тя видя разбиране и ужас в очите на баща си. Той понечи да се изправи и протегна ръце, сякаш да я прегърне, но тя го възпря с жест, тъй като всякакво съчувствие би я сринало.