Лора Роуланд - Дим Мак

— Не знаем дали се е случило — каза тя с глас, напрегнат от усилието й да се владее. — Сано се чувства добре. Най-вероятно се тревожим напразно.

— Сигурен съм, че е така — въпреки успокоителния тон изражението на съдия Уеда остана сериозно.

— Но не съм дошла за това — Рейко припряно смени темата. — Тук съм, за да ти кажа, че приключих с разследването си — Сано поне нямаше защо повече да се тревожи, че ще му причини нови неприятности. — Излишно е да отлагаш повече произнасянето на присъдата на Югао.

Съдия Уеда въздъхна шумно и поклати глава.

— Опасявам се, че и бездруго съм длъжен да го сторя.

— Защо? Какво се е случило?

— Пратеникът, който току-що беше тук, ми донесе обезпокоителни новини. Вчера в близост до затвора Едо е избухнал пожар. Затворниците са били освободени. Тази сутрин всички са се върнали, с изключение на Югао.

Рейко така се слиса, че почти забрави собствения си проблем.

— Югао е изчезнала?

Съдия Уеда кимна.

— Възползвала се е от пожара и е избягала.

Ужасена, Рейко се отпусна на колене. Югао имаше склонност към насилие и се държеше като невменяема. Спокойно можеше да убие отново.

— Предполагам, не бива да се изненадвам, че Югао е избягала. Цяло чудо е, че не бягат всички затворници, когато ги пускат заради някой пожар.

— Предполагам, че е така. Повечето от осъдените на смърт са толкова покрусени, че приемат съдбата си с примирение. И знаят, че ако все пак избягат, ще бъдат преследвани и изтезавани. Освен това всички затворници са наясно, че не могат да се върнат там, откъдето са дошли; чиновниците по места или информаторите на полицията ще докладват за тях. Дребните престъпници биха предпочели да изтърпят наказанието си. Животът във вечно бягство е тежък. Бегълците са принудени да прибегнат до просия или проституция, иначе са обречени на гладна смърт.

— Вината е моя — каза Рейко. — Ако не бях тъй твърдо решена да разбера защо Югао е убила семейството си… ако не настоявах толкова за отсрочка, за да установя причината… тя щеше да бъде екзекутирана преди пожара.

— Не се обвинявай — каза съдия Уеда. — Решението да се заемеш с разследването на убийствата беше мое и никой от нас не би могъл да предвиди пожара. Ако се върнем назад, аз просто трябваше да приема самопризнанията на Югао и незабавно да я осъдя на смърт. Отговорността за бягството й е моя.

При все това Рейко изпитваше мъчително чувство за вина.

— Какво ще правим сега?

— Пратил съм нареждане до полицията за издирването й.

— Но как могат да открият човек сред милион жители на града? — възкликна Рейко, обзета от отчаяние. — В Едо има толкова места, където може да се укрие един беглец. А и в полицията са тъй заети да преследват бунтовници, че едва ли ще положат особено старание да намерят Югао.

— Така е, но какво друго може да се направи?

Рейко стана.

— Аз лично ще се заема с издирването на Югао.

Върху лицето на съдия Уеда се изписа съчувствие, но и съмнение.

— За теб това ще е още по-трудно, отколкото за полицията. Те поне разполагат с достатъчно служители, цивилни помощници и отговорници по места, които могат да пратят по дирите на Югао, докато ти си сама жена.

— Да — съгласи се Рейко, — но така поне ще правя нещо, а няма просто да чакам да я заловят. А хората, които са я виждали, може да се окажат по-склонни да разговарят с мен, отколкото с полицията.

— Ако настояваш да се включиш в издирването, желая ти успех — каза съдия Уеда. — Трябва да призная, че откриеш ли Югао, ще ми окажеш ценна помощ. Фактът, че една убийца е на свобода, защото аз съм забавил екзекуцията й, е черно петно в досието ми. Ако не бъде заловена, мога да загубя поста си.

Рейко не желаеше да навреди на Сано… особено сега, когато бе заплашен собственият му живот, нито пък искаше изборът й да повлияе на брака им. При все това не можеше да остави баща си да страда, както и да позволи една убийца да избегне наказанието. Интуицията й подсказваше, че сега по-важно от всякога бе да разбере какъв бе мотивът за престъплението на Югао. А и самото издирване щеше да я отвлече от страха й, че Сано ще умре.

— Ще я намеря, татко — каза Рейко. — Обещавам.

Първата спирка на Сано бе в административния квартал на крепостта Едо. Заедно с детективите Маруме и Фукида той слезе от коня си пред портата на Хирата, където пазачите ги поздравиха. Мъглата бе потискаща, а улиците — странно пусти, ако не се смятаха няколкото слуги и патрулиращите войници. Щом прекосиха двора и влязоха в къщата, където бе живял преди време, Сано почувства внезапна носталгия, която го прониза тъй силно, че изпита физическа болка.