Лора Роуланд - Дим Мак

Спомни си времената, когато се бе прибирал у дома на това място изтощен, обезсърчен и обзет от страх за живота и честта си. Бе издържал всичко, поддържан от физическата сила на тялото си. Дори когато бе раняван, никога не бе губил увереността си, че ще се възстанови. Бе приемал доброто си здраве за даденост и нито за миг не бе допускал, че може да умре, макар че често му се бе налагало да поглежда смъртта в очите. Тези отминали времена му се струваха като идилия. Сега го бе обсебила смъртта. Представяше си експлозията в главата си при спукването на някой кръвоносен съд, виждаше живота си угаснал като духнат пламък на свещ. Ако убиецът наистина го бе докоснал, цялата му мъдрост, политическата власт и богатството нямаше да бъдат в състояние да го спасят. Сано потисна порива си да хукне с всички сили в напразен опит да избегне смъртоносната сила, вкарана в собственото му тяло. Трябваше да насочи всичките си усилия в това да залови убиеца. Беше длъжен да спаси следващите жертви, дори и наистина да бе белязан със знака на смъртта.

Хирата го посрещна пред къщата. Предишната вечер Сано бе проводил пратеник да го уведоми за нападението на убиеца и главният му васал изглеждаше съсипан от вестта.

— Сано сан, аз…

Вълнение удави думите, които бе възнамерявал да изрече. Той падна на колене пред Сано и сведе глава в поклон. Сано бе трогнат, че Хирата може да скърби за него, макар че самият той бе станал причина за ужасната му рана. Той каза с привидно весел глас:

— Ставай, Хирата сан! Още не съм умрял. Запази този опечален вид за погребението ми. Сега ни предстои работа.

Хирата се изправи, видимо ободрен от отношението на Сано.

— Желаете ли все още да открия свещеника и водопродавеца, както и онзи, който вероятно е дебнал полковник Ибе?

— Да — отвърна Сано. — И ще продължим с останалите задачи, които планирахме вчера.

— Двамата с Маруме вече организирахме издирването на свещеник Озуно — рапортува Фукида.

— Ще сторя всичко, което е по силите ми, за да заловя убиеца — заяви Хирата. — Това вече става лично.

— Ако отмъстиш за смъртта на господаря си още преди да е умрял, ще си спечелиш място в историята — каза Сано.

Хирата и детективите посрещнаха шегата с дежурен смях. Сано чувстваше бремето на усилието да поддържа висок и техния, и своя собствен дух.

— Нека да гледаме нещата откъм добрата им страна. Всяко нещастие носи със себе си неподозирана облага. Случилото се снощи ни предостави нови следи, по които сега се каня да поема.

Централният щаб на армията на Токугава се помещаваше в малка кула в крепостта Едо, която се издигаше от разположен високо на хълма зид и представляваше квадратна конструкция, чиято предна част бе измазана с бял гипс. Над всеки от трите й етажа стърчаха издадени керемидени покриви. Генерал Исогай, главнокомандващият армията, имаше свой кабинет на най-горния етаж. Сано и детективите Маруме и Фукида стигнаха до кулата по закрит коридор, който минаваше покрай зида. Докато крачеха нагоре, тримата поглеждаха през обезопасените с решетки прозорци в проходите под тях. Сано с изненада констатира присъствието единствено на патрулите и стражите на пропускателните пунктове. Служителите, които обикновено изпълваха пасажите, сега бяха изчезнали.

— Мястото е опустяло подобно на имението ви — отбеляза Маруме. — Някак си не мога да приема, че полицейският началник Хошина има пръст и в това — обади се Фукида.

Сано също бе обзет от неприятно предчувствие. Тримата влязоха в кулата и се изкачиха по стълбите, подминавайки войници, които им се покланяха. Сано застана на прага на кабинета, в който генерал Исогай водеше съвещание на армейски командири. Димът от лулите им изпълваше въздуха с кълбета, които плавно излизаха навън от прозореца и се сливаха с мъглата. Генерал Исогай зърна Сано, кимна почтително и освободи хората си.

— Поздрави, почитаеми дворцов управителю. Моля, заповядайте.

Сано нареди на Маруме и Фукида да изчакат отвън и влезе при генерала. По стените се виждаха рафтове с наредени върху тях мечове, копия и пушки, както и карти на Япония с разположението на армейските гарнизони.

— Мога ли да ви бъда в услуга? — попита вежливо генералът.

— Да, можете — отвърна Сано, — но първо, моля, приемете моите съболезнования за смъртта на полковник Ибе.

Ведрото изражение на генерала помръкна.

— Ибе беше добър войник. И добър приятел. С него се издигахме заедно. Ще ми липсва — генералът се засмя скръбно. — Помните ли последната ни среща? Бяхме толкова самоуверени, защото държахме нещата под контрол. Сега един от най-добрите ми хора е убит, а вие сте в немилост пред владетеля Мацудайра, защото не сте успели да заловите извършителя.