Лора Роуланд - Дим Мак

— Той спомена Масахиро. Прозвуча като заплаха. Дали наистина може да причини зло на сина ни? — върху лицето на Рейко се изписа страх. — Не и докато аз съм тук — увери я Сано.

Той не й каза какво би могло да се случи, ако бъдеше изместен. Семейството на един победен самурай се смяташе за опасност от надвилия го противник. Рейко вероятно щеше да оцелее, тъй като Хошина не би взел една жена за достатъчно важна, за да я атакува; но синът би могъл, когато порасне, да потърси отмъщение за злините, сторени на баща му. Хошина никога нямаше да остави Масахиро да доживее до тази възраст. При все това смъртта не бе единствената съдба за Масахиро, която изпълваше Сано с такъв страх. Момчетата без покровител бяха използвани и малтретирани сексуално и другояче от мъжете на власт. Йоритомо, синът на Янагисава, бе късметлия, че бе успял да стане изключителна собственост на шогуна, след като бе загубил баща си. Сано не можеше да понесе мисълта за това, какви страдания щеше да причини на Масахиро сегашният полицейски началник, камо ли да сподели опасенията си с Рейко. Можеше единствено да стори всичко, което бе по силите му, за да успее отново да спечели надмощие и да се надява, че Рейко няма да предоставя повече бойни припаси на Хошина.

— Как мина днес разследването ти? — попита той. — Вече вижда ли му се краят?

Рейко долови в гласа на Сано надеждата, че диренията й ще престанат, преди да са нанесли още щети. Тя знаеше, че съпругът й се страхува за нейната безопасност, за Масахиро, за роднините им и за всички васали, които зависеха от него, далеч не само за своите собствени. Всички те щяха да пострадат, ако той бъдеше пратен в изгнание, както и жителите на цяла Япония, ако този себичен, корумпиран и безразсъден Хошина станеше вторият по ранг след шогуна. Рейко продължаваше да изпитва ужас от последствията, до които биха довели търсенето на истината и желанието й да служи на справедливостта; освен това нямаше търпение да вдъхне увереност на Сано.

— Научих достатъчно подробности, които да ме убедят във вината на Югао — каза Рейко. — Утре вечер баща ми ще възобнови обвинението и ще я осъди. Не планирам повече разследвания из града.

— Радвам се да го чуя — каза Сано.

В гласа му прозвуча искрено облекчение и Рейко не посмя да сподели, че според нея установяването на мотива, тласнал Югао към подобно престъпление, е достатъчно важно, за да оправдае по-нататъшните й издирвания. Той нямаше да се довери на интуицията й, не и в сегашния момент. А тя не беше сигурна дали опасността тайните на Югао да останат неразкрити действително надвишаваше заплахата, която представляваше Хошина. От този момент нататък щеше да й се наложи да поддържа безукорно поведение. Ако искаше да разбере истината за Югао, трябваше да изчака неприятностите около съпруга й да се разсеят.

— Е — каза Сано, пускайки ръцете й. — Трябва отново да се залавям за работа.

В този миг устата му зейна в неволна прозявка, тъй широка, че челюстите му изпукаха. Рейко забеляза със загриженост, че очите му са замъглени от умора.

— Ела първо малко да си починеш.

— Няма време. Освен че ми се налага да започна разследването си отначало, трябва да измисля и как да осуетя замисъла на Хошина да ме измести от поста.

— Но ти изобщо не си мигнал снощи. Трябва да пазиш силите си. Поне дремни малко — подкани го Рейко. — После ще можеш да мислиш по-ясно.

Видя как Сано се поколеба за миг и после отстъпи:

— Може и да си права — и се остави да го поведе към спалнята.

Сано рязко отвори очи, когато от дълбок сън изведнъж премина в състояние на пълна будност. Лежеше от своята страна на леглото. Стаята бе тъмна, само през прозореца проникваше бледа лунна светлина. Насред тишината на къщата долови песента на щурците и жабите в градината. Рейко спеше до него под завивките и почти не се виждаше. Бавното й ритмично дишане се долавяше едва-едва. Даде си сметка, че дрямката му е продължила доста по-дълго от намеренията му. Но насред яда, че е пропилял часове, които трябваше да оползотвори в работа, изведнъж бе пронизан от смразяващо усещане. Самурайският му инстинкт даде сигнал за тревога. В стаята, освен него и Рейко имаше още някой. Остана да лежи напълно неподвижен, преструвайки се, че спи, без да смее да помръдне. Усети слаб и непознат мирис на чужд човек и чу дишане, което не бе нито негово, нито на Рейко. Кожата му регистрира почти недоловимите въздушни потоци в обгърнатата от покой стая. Те се завихряха около твърдо тяло, което се мержелееше зад гърба му. От него се излъчваше жива топлина. Съзнанието му породи неясен образ на надвесен над него мъж. Нямаше никакво съмнение, че натрапникът се бе озовал там със зли намерения.