Лора Роуланд - Дим Мак

— Дай й да се разбере, Сачико! Покажи й кой командва тук!

Сачико бе по-едра от Югао и знаеше как да се бие. Скоро вече бе върху нея. Притисната към пода, Югао блъскаше и размахваше ръце към Сачико, която успя да я докопа за гърлото. Югао се закашля и взе да се дави, когато Сачико стисна с всички сили и я остави без дъх. Но Югао бе обзета от непоколебима решимост да не умира на това място, в някакво тъпо затворническо сбиване, а да остане жива и да понесе заслужената си смъртна присъда на терена за екзекуции. Както размахваше ръце, тя напипа тежката керамична кана за вода. Сграбчи я и фрасна с нея Сачико през лицето. Сачико изкрещя от болка, пусна Югао и се строполи по гръб. От носа й струеше кръв. Югао се хвърли върху нея и заблъска главата й с каната.

— Спри! — изкрещя Сачико, хлипайки от болка и ужас. — Стига толкова! Печелиш!

Но Югао бе обзета от дива жажда за отмъщение и продължаваше безмилостно да удря Сачико.

— Махнете я от мен! — запищя Сачико.

Вместо да го сторят, останалите жени заудряха по вратата и закрещяха:

— Помощ! Помощ!

Обладана от своя пристъп на лудост, Югао почти не чу как някой дръпна металните резета от външната страна на вратата и как един от тъмничарите попита:

— Какво става тук?

Внезапно килията се изпълни с мъже. Издърпаха я от Сачико, а тя продължаваше да крещи и да се съпротивява. Сачико остана да лежи, стенейки; другите затворнички се скупчиха в един ъгъл. Пазачите извлякоха Югао от килията.

— Сега ще те научим да се държиш прилично! — каза надзирателят.

Той и пазачите я натиснаха да застане на четири крака в коридора. Тя се дърпаше, но те я държаха здраво. Вдигнаха робата й и единият от пазачите се озова зад нея. Тя усети твърдия му орган до задните си части и се замята диво. Той грубо проникна в нея. Тя затвори очи и стисна зъби от силната болка. Един след друг мъжете й се изредиха. По лицето й се стичаха сълзи. Тя си каза, че това е нищо в сравнение с позора и страданието, което бе изживял той. Трябваше да търпи заради него, докато дойдеше мигът да му отдаде и живота си.

Далечен звън на камбана я върна към реалността. Чу как един от пазачите каза:

— Сигналът за пожар!

Мъжът, който я насилваше в момента, се отдръпна; останалите я пуснаха. Югао рухна на пода, дишайки тежко. Пазачите хукнаха надолу по коридора. Сваляха резетата на вратите и ги отваряха една след друга, викайки:

— Пожар! Всички вън!

Сред крясъци на ужас и въодушевление затворниците се втурнаха от килиите си нататък по коридора, подминавайки Югао. Тя усети мирис на дим от пламъци някъде наоколо. Един от пазачите я срита в ребрата, поел след затворниците навън от постройката.

— Ставай и се махай, ако не искаш да изгориш тук! — каза й той.

Законът повеляваше затворниците да бъдат освобождавани в случай на опасен пожар. Това бе едно проявление на милост в иначе жестоката правна система. С удивление Югао осъзна, че внезапно всичко се бе променило. Доскоро си мислеше, че единственото, което можеше да му предложи, бе собствената й смърт на терена за екзекуции и че двамата ще се срещнат отново едва в рая, който се намира отвъд смъртта. Сега съдбата се бе намесила.

Макар и с мъка, тя се изправи на крака. Изпълни я радост, въпреки че куцаше от болка. Без да обръща внимание на кръвта, която се стичаше по нозете й, тя се озова заедно с другите затворници в един вътрешен двор, където слънчевата светлина тутакси я заслепи. Облаци от лютив дим се издигаха над покривите на затвора току зад самите му стени, но въздухът бе по-свеж, отколкото в килията й. Югао вдъхна с признателност. В двора се стичаха затворници от другите крила на постройката. Пазачите припряно ги пускаха през главната порта.

— Не забравяйте да се върнете, щом пожарът бъде угасен — подвикваха стражите след търчащото навън множество.

Щом Югао премина моста над канала, градът се ширна пред нея ярък, красив и приканващ. Какъв удивителен дар на съдбата! Можеше да живее, да живее с него и за него. Замаяна от неочакваната свобода и надежда, тя хукна напред, изпреварвайки останалите затворници, и потъна в уличките на бедняшките квартали около затвора Едо, без дори да хвърли и поглед назад.

— Казвах ви, че някакъв убиец дебне новоназначените служители! — възкликна владетелят Мацудайра, когато Сано му докладва за смъртта на полковник Ибе.

Той хвърли тържествуващ поглед към шогуна и Йоритомо, които седяха на подиума над него, както и към двамата старейшини, коленичили наблизо.