Лора Роуланд - Дим Мак

Детектив Маруме повдигна завесата на входа и извика:

— Има ли някой вътре?

На прага се появи самурай. Беше сивокос мъж с тънки правилни черти, но впечатлението от благородното му излъчване се разваляше от цвета на страните му — червендалеста от прекомерно пиене. Той вежливо поздрави Сано и каза:

— Аз съм лейтенант Ода, главен помощник на полковник Ибе. Вероятно сте получили съобщението.

— Да — отвърна Сано. — Благодаря, че ме уведомихте тъй бързо. Къде е полковник Ибе?

— Ще ви заведа.

Той и другарите му влязоха във вестибюла, където седеше пазачът. Откъм вътрешността на постройката се долавяха приглушени гласове. Лейтенант Ода пое начело към дъното на коридора. Вляво имаше две стаи. В едната седяха неколцина самураи, а в другата — група жени, пременени в ярки кимона и гримирани с руж и оризово белило, свити до няколко мъже и възрастни жени. Вероятно това бяха собственикът на бордея и слугините. Сано различи върху нечии лица примирение или нетърпение, върху други — страх.

— Задържах всички, които са били в заведението, когато полковник Ибе е умрял, и забраних достъп на други клиенти — поясни лейтенант Ода.

— Благодарен съм ви за съдействието — каза Сано.

Ода плъзна една врата встрани в отсрещната стена на коридора. Сано влезе в неголям салон. На пода бяха разхвърляни възглавници, музикални инструменти, кани за саке и чаши. Полирани подноси стояха отрупани с чинии с недоядена храна, което предполагаше, че пиршеството е било прекъснато. Полковник Ибе бе на колене, сам и неподвижен, а горната част на тялото му се бе захлупила върху един поднос. Сано, Хирата и детективите се втренчиха в трупа. Полковник Ибе бе прехвърлил петдесетте и в събраните му на кок коси се забелязваха сиви нишки. Сано се бе запознал с него преди няколко месеца на едно съвещание, но сега той му се стори почти неузнаваем. Вратът му бе извит настрани. Очите му бяха отворени, но със стъклен поглед. Лицето му, кръгло като месечина, бе замръзнало в изненада. В устата му се виждаше не погълната храна. Як и набит, той бе по халат на червени и златни райета, който бе пристегнат в кръста, но бе смъкнат от раменете, оголвайки горната част на тялото му.

— Веселбата сигурно е била доста разюздана.

Детектив Маруме вдигна от пода мъжка препаска и бяла женска долна роба. Наоколо бяха разхвърляни и други дрехи.

— За наш късмет — каза Сано, давайки си сметка, че Ода слухти при вратата, но доволен, че няма да им се налага да измислят как да огледат трупа, без да нарушават закона. — Ето там се вижда следата от дим мак.

Той посочи гърба на полковника — бледа синина с форма на пръстов отпечатък между два прешлена. Обзет от тревога, лейтенант Ода дойде при тях и се взря в петното.

— Значи е бил убит също както началникът на мецуке? — попита той.

— За съжаление да — отвърна Сано.

— Значи е истина. Има някой, който владее силата да убива само с едно докосване — удивен, лейтенант Ода се озърна, сякаш се страхуваше за собствената си безопасност. — Кой може да е?

— Точно това трябва да установя — каза Сано.

След пет поредни убийства мисията му ставаш по-неотложна от всякога. Още един човек бе мъртъв, защото той все още не бе заловил убиеца. Потиснат от съзнанието за неизпълнено задължение, Сано прикри емоциите си зад непроницаемо изражение. Дъхът на смъртта се бе смесил с мириса на вино и застояла храна. Сано почувства присъствието на зла сила, макар че убиецът бе някъде далеч във времето и в пространството. Той отиде до външната врата и я отвори рязко, за да пусне вътре свеж въздух от градината, след което се обърна към Ода:

— Имам нужда от помощта ви.

— Разбира се.

Лейтенантът изглеждаше потресен; лицето му бе останало без цвят.

— Дайте ми имената на всички, които са имали някакъв контакт с полковник Ибе през последните два дни.

— Знам някои, но не всички… не съм го придружавал навсякъде — каза Ода, — но телохранителите му го следваха неотклонно. Те са в стаята от другата страна на коридора. Да ги доведа ли?

Сано прие предложението и Ода въведе в салона двама млади самураи. Те изброиха дълъг списък от имена на роднини, колеги и подчинени, чиито пътища се бяха пресекли с тези на полковника през критичния период. Когато свършиха, Сано впери поглед в Хирата и двамата поклатиха глава — доколкото си спомняха, нито един от споменатите не съвпадаше с хората, които се бяха срещали с останалите четири жертви. Сано се обърна към телохранителите: