Лора Роуланд - Дим Мак

Стражите при главната порта на крепостта Едо отвориха масивните крила с железен обков. Навън излезе процесия от конни самураи, които съпровождаха паланкин 6 6 Закрита носилка за знатни особи в Далечния изток. — Б.пр. , носен от неколцина здрави мъже. Вътре, както се виждаше през прозорчето, се возеше госпожа Рейко, съпругата на дворцовия управител Сано. Финото й красиво лице сияеше от възторжено нетърпение.

Съобщението, което бе получила от баща си сутринта, гласеше: „Моля те, ела в съда днес в часа на овцата 7 7 От 13 до 15 часа. — Б.пр. . Ще има дело, на което бих искал да присъстваш“.

Рейко бе щастлива от предоставената й възможност за някакво разнообразие в ежедневието й. Откакто Сано бе станал дворцов управител, тя нямаше какво особено да прави, освен да се грижи за сина им Масахиро. По-рано, докато Сано още бе сосакан сама, му бе помагала в разрешаването на някои от случаите, бе дирила следи и улики на места, където той не можеше да отиде, използвайки връзките си във висшето женско общество. Но сега не можеше да му помага да надзирава правителството, а той бе толкова зает, че тя го виждаше твърде рядко — предимно когато се прибираше грохнал посред нощ. Рейко изпитваше копнеж по старото време, макар че се гордееше с високопоставената длъжност на съпруга си. Да се среща лице в лице с опасността и смъртта, й се струваше за предпочитане пред това да прекарва в бездействие живота си както жените от нейната класа. На всичко отгоре заради смутните времена бе прекарала затворена по-голямата част от последните шест месеца в крепостта Едо.

Шествието й се движеше през административния район Хибия, където висшите чиновници на режима живееха и работеха в представителни къщи, оградени от високи каменни зидове. Броят на патрулиращите по улиците войници беше значително по-голям от обичайното заради незаловените размирници от фракцията на Янагисава. Рейко зърна унищожено от пожар имение — от къщата бяха останали само купчина камъни. Палежите бяха любимо оръжие на престъпниците.

Сред тълпата от висши длъжностни лица, чиновници и слуги, изпълващи района, вървеше вестопродавец и предлагаше последните новини.

— Вчера престъпници са ограбили богат търговец и семейството му, пътуващи по Източния морски път! — крещеше той. — Убили са търговеца и са насилили жена му!

Размирниците отчаяно се нуждаеха от пари за прехрана и за каузата си, затова често нападаха граждани, които имаха нещастието да се озоват на пътя им. Рейко носеше кинжал в ръкава си, готова да се защити в случай на нужда.

Шествието спря пред имението на съдия Уеда, където се помещаваше и съдилището. Стражите при портата препречиха пътя на Рейко и на придружителите си.

— Съобщете си имената! — наредиха те. — Покажете документите си за самоличност!

Докато съпровождащите я изпълняваха заповедта, обзети от подозрение, други стражи надникнаха в паланкина й. Наскоро един от размирниците, предрешен като носач, се бе промъкнал в едно от именията и измъквайки нож от щайгата, която носел, бе промушил петима души, преди да го заловят. Охраната бе засилена повсеместно. Един от пазачите позна Рейко и пусна шествието през портите. Щом се озоваха в двора, тя слезе от паланкина. Значително повече полицаи охраняваха видимо нарасналото множество от затворници, които очакваха присъда. Задържаните бяха предимно самураи, най-вероятно войници от армията на Янагисава. Оковани с тежки вериги, те бяха раздърпани и окървавени, сякаш се бяха сражавали яростно, оказвайки съпротива при залавянето им. Независимо че Янагисава бе зъл и жесток господар, бушидо — самурайският кодекс на честта — повеляваше безпрекословната им вярност към него. Телохранителите на Рейко я преведоха покрай тях и покрай други задържани — грубовати мъже от простолюдието. Престъпността се ширеше сред жителите на града; мнозина се бяха възползвали от царящите безредици и прекомерната заетост на силите на реда.

В ниската, наполовина дървена постройка Рейко влезе в съдилището и видя, че поредното дело всеки миг щеше да започне. На подиума в дъното на дългата зала седеше баща й, съдия Уеда, представителен и величествен в черната си церемониална роба. Той бе един от двамата съдии, които поддържаха реда и законността и разрешаваха споровете в Едо. От двете му страни седеше по един секретар, снабден с писалище и принадлежности за писане. Освен стражите в залата присъстваха само още двама души. Единият беше дошин. Облечен в късо кимоно и памучни гамаши, той бе коленичил близо до подиума. На пояса си носеше единствен къс меч и джите. Оръжието се използваше за париране на удари и прехващане на острието на противниковия меч. Другият бе обвиняемият — жена в конопена роба. Тя бе коленичила пред съдията върху сламена рогозка, поставена на ширасу. Ръцете й бяха оковани на гърба, дългите й черни коси бяха разпуснати и разрошени.