Лора Роуланд - Дим Мак

— Какви по-точно са намеренията й? — обърна се отговорникът към лейтенант Асукай.

— Ще трябва да я попитате лично.

Канай изглеждаше все по-озадачен от необичайното обстоятелство, че дъщерята на един съдия разследва престъпление. Той отправи въпросителен поглед към Рейко.

— Първо бих искала да видя мястото, където е било извършено убийството — каза Рейко.

— Както желаете — той сви рамене с недоумение, но и с покорство. — Но по-добре аз да ви заведа. Би трябвало вече да е ясно, че присъствието ви тук не се посреща с особена охота.

Той поведе групата към селището. Двама от охранителите на Рейко тръгнаха пред нея. Хората на отговорника останаха най-отзад. Докато криволичеха между палатките, обитателите им ги наблюдаваха с мрачно любопитство. Някои последваха Рейко и групата, тъй че не след дълго тя вече разполагаше с многоброен антураж. Дотук с надеждата за дискретно разследване. Рейко можеше само да се надява, че вестите за онова, което вършеше, нямаше да стигнат до човек, който би могъл да навреди на Сано.

Земята под нозете й бе отъпкана и твърда, кална и хлъзгава от водата, която жените бяха разсипвали при пране или чистене на риба. Усети, че й призлява от зловонието на човешки отпадъци и непочистени помийни ями. Очевидно тук никой не ги изпразваше през нощта. Открити огньове горяха боклука, който не бе отнесен на сметището. Значи и той не се събираше. Рейко почувства как калта се набива в чорапите й и навлажнява краищата на робата й. Как тези хора понасяха да живеят в подобна мръсотия?

Стигнаха до бордеите — жалки съборетини, които бяха скърпени от дъски, събрани от изгорели постройки и строителни площадки, и толкова ниски, че човек трудно би могъл да застане вътре прав. Прозорците представляваха просто покрити с мръсна хартия дупки, а покривите бяха от слама или счупени керемиди. Чуваха се свадливи гласове, отнякъде прозвуча плач на бебе. Рейко се мушна под дрипите, прострени на опънати между бордеите въжета. Тя и придружителите й едва успяваха да се промъкнат между играещите карти мъже по тесните улички. Даже настъпиха някакъв пиян, който лежеше на земята в несвяст. При една от бараките някакъв мъж отброяваше монети в ръката на мърлява жена.

Гласовете тук се сливаха в обща гълчава.

Атмосферата бе пропита с дим, от което наоколо сякаш цареше непрестанен здрач. Зловонието бе особено наситено, сякаш от вън не можеше да проникне свеж въздух. Фактът, че баща й бе осъдил тези хора на подобен живот, притесняваше Рейко, дори и наказанието им да бе заслужено.

— Ето тук е — каза Канай и спря пред една колиба.

Две неща я отличаваха от останалите — пристроен от едната страна навес и пръсната по прага сол на кристали, за да прочисти мястото, навестено от смъртта.

— Няма какво особено да се види, но гледайте колкото искате.

Рейко пристъпи, съпровождана от любопитните погледи на несретниците. През прозорците се процеждаше мътна дневна светлина. Въздухът бе пропит със сладникавия метален мирис на разлагаща се плът и на кръв. В гърлото й заседна буца, стомахът й се преобърна. Макар че вече бе почистено, на определени места по земята, където преди това в набитата пръст бяха попили вътрешности и кръв, тя различи тъмни петна. Колибата се състоеше от една-единствена стая и допълнителна ниша, образувана от пристроения навес; цялото пространство бе по-малко от спалнята в дома й. Трудно можеше да повярва, че на това място бяха живели четирима души. Освен глиненото огнище в единия ъгъл в помещението нямаше нищо друго. Канай се обади от прага:

— Съседите плячкосаха всичко, което не бе достатъчно тежко, че да не могат да го изнесат — съдове, дрехи, завивки. Хората в селището са толкова бедни, че нямат нищо против да грабят покойници.

Рейко си даде сметка, че тук няма да намери никакви улики. Усещаше как скверността на смъртта се просмуква в нея, но макар че бе обзета от неистово желание да поеме глътка чист въздух, все още не си тръгваше с надеждата, че мястото на престъплението ще й открие някаква следа към извършителя. На стената забеляза резки от нож. Преброи трийсет и седем, вероятно резултат от игри на карти. Почувства скритите емоции, които пространството бе съхранило — ярост, ужас, отчаяние.

— Извинете за любопитството — обади се Канай, — но защо съдията изпрати вас да разследвате убийството?

— Имам известен опит в това отношение — отвърна Рейко, въздържайки се да споменава работата си със Сано.