Лора Роуланд - Дим Мак

Един екип остана да наблюдава предната част на къщата, другите поеха нагоре по хълма и потънаха в мрака. Сано каза:

— Маруме и Фукида сан, вие сте в моя екип. Хирата сан, ти оставаш тук.

— Не… идвам с вас — възрази Хирата, видимо обезпокоен от перспективата да бъде задължен да остане.

Сано си даваше сметка, колко усилия бе положил Хирата да не изостава в разследването и колко щеше да му е неприятно да пропусне заключителните действия. Но и двамата знаеха, че той не е в състояние да се катери по неравен терен в тъмнината, камо ли да се изправи срещу безпощаден убиец. Тръгнеше ли с тях, щеше да забави екипа им или да изложи на опасност останалите. Сано се хвана за единственото извинение, което можеше да спаси гордостта на Хирата:

— Разчитам на теб да надзираваш този екип и да охраняваш съпругата ми.

Макар че Хирата кимна, в очите му проблесна унижение. Беше ясно, че тримата от екипа можеха да се справят и сами, а стражите на Рейко щяха да я охраняват по-добре от него.

— Помните ли техниките за бой на стария свещеник, които ви показах? — попита той Сано, Маруме и Фукида.

Те кимнаха. Преди да тръгнат от Едо, Хирата беше изнесъл пред тях и войниците един кратък урок. Сано имаше съмнения относно ползата от него, но така поне Хирата щеше да се почувства удовлетворен, че има някакъв свой принос в мисията.

— Е, тогава успех! — пожела им Хирата.

Маруме го потупа по рамото.

— Щом всичко това свърши, ще излезем да пийнем по нещо.

Той и Фукида поеха към края на гората. Сано се обърна към Рейко. Лунната светлина посребряваше чертите й. Той плъзна поглед по тях, запечатвайки ги в паметта си, макар че нейният образ вече бе гравиран в духа му. Тя му се усмихна с треперещи устни.

— Бъди внимателен!

Красотата й и страхът, че скоро ще бъдат разделени завинаги, го пронизаха.

— Обичам те! — прошепна той.

— Не! — отвърна тя с едва доловим пресеклив глас.

Сано разбираше, че с казаното тя не отхвърля любовта му. Рейко знаеше, че съпругът й бе изрекъл тези думи, в случай че не оцелееше от мисията или после не разполагаше с достатъчно време да й ги каже. Бяха като сбогуване, което тя не искаше да чува. Сано докосна бузата й. Двамата си размениха прочувствени погледи, за да ги крепят до неговото завръщане… или докато се съберат отново в смъртта. После той се обърна и пое в нощта с Маруме и Фукида, за да отмъсти на човека, който според него му бе отнел живота.

В гората Рейко седна до Хирата. Стражите и групата войници приклекнаха наблизо. Никой не говореше. Всички бяха твърде напрегнати да се взират през дърветата в къщата и да се ослушват за шумове, които биха им подсказали какво става. Рейко разшири съзнанието си и го устреми към Сано. Двамата имаха удивителна духовна връзка, която им позволяваше да усещат другия като присъствие, мисли и чувства дори когато бяха разделени. Със сигурност щеше да разбере, ако той е в опасност, ранен… или мъртъв. Но тази вечер не чувстваше нищо, освен собствения си нарастващ страх за него. В сърцето й зейна бездна от самота. Тя затвори очи, за да чува по-добре.

Нощта тъчеше платно от звуци, което заглушаваше шумовете от войниците на Сано. Виеха вълци, а вятърът стенеше в клоните на дърветата. Рейко долови крясъци на хищни птици и бълбукането на потока в дола. Храмовите камбани биха полунощ. Когато отвори отново очи, къщата бе все така обгърната от покой. Светлината зад прозореца премигваше, сякаш в лампата вътре вече нямаше достатъчно масло. Луната достигаше зенита си. Звездите се въртяха върху колелото на небето, докато Рейко се питаше какво прави Сано. Въздухът бе станал мразовит, но тя не усещаше, че трепери от студ, докато Хирата не я загърна с наметалото си. Времето минаваше бавно, като вода, дълбаеща в камък. Всички бяха застинали в напрегнато очакване.

Внезапно тънък и далечен глас извика:

— Кой е там?

Рейко се вцепени. Усети как сърцето й подскочи. Хирата, войниците и стражите застанаха нащрек.

— Отговори! — нареди гласът.

Беше креслив от паника и идваше откъм къщата.

— Това е Югао — прошепна Рейко тревожно. — Какво става?

— Вероятно е чула приближаващите войници — предположи Хирата обезпокоен. — Двамата с Призрака са разбрали, че са под обсада.

— Махай се! — извика Югао и този път гласът й беше по-силен и отчетлив. — Остави ни на мира!

Рейко долови познатия шум от отваряне на врата. Югао се втурна на верандата. Гърбът й бе приведен, ръцете извити като огромни нокти на хищна птица. Напомняше див подгонен звяр. Мина зад парапета и извика: